Защо не изляза вече сам в късните вечери. Продължение.

Изминаха няколко месеца от събитията от предишния пост.

И сега мина половин час, а автобусът го няма. Почти не усещах краката и ръцете си, както и надеждата да отида някъде. Мисълта се прокрадна, за да се прибере вкъщи или да се повози. Но за да се повозя, все още не бях достатъчно замръзнал и духът ми на авантюризъм не ми позволи да се върна у дома, затова останах да седя на автобусната спирка.

След известно време наблизо спря кола, млад мъж слезе от нея и се приближи до мен.

- Хей! - казва той - чакате автобуса?

- Чакам ... - въздъхнах, поглеждайки надолу.

Той седна до мен.

- Къде отиваш?

- До Московски район, на Мечников.

- Ооо, далеч. Мислите, че все още има шанс да си тръгнете в момент като този?

- Не знам. - казах, осъзнавайки, че няма шанс.

- Отивам в центъра Сормово, мога да го дам там, има още автобуси.

Тук аз, всички толкова доволни и изпълнени с надежда, ще се съглася на примамливо предложение, но, по дяволите, аз съм момиче и трябва да прекъсна, казвам му:

- Не, не, ще почакам още малко.

И тогава той ме погледна право в очите и каза така тихо:

- Знаете ли ... и аз обичам да карам колело в тази област през лятото ...

Изля ме със студена вода. Едно и също място, нощ и шибан петък! Е, всичко, мисля, отплава. Наоколо няма никой, само някаква офис сграда наблизо, няма да имам време да стигна до магазина, но той най-вероятно ще може да ме завлече в колата.

- Разпозна ме? - пита.

- Н-н-не. - заеквам.

- Но аз те познах ... Обадих ти се дълго време тогава ...

Прецакан съм. Сега със сигурност. Той ме притиска в самия ъгъл на спирката и започва да носи някакви глупости:

- Не харесвате ли колата ми ?! Познавам същества като теб! Кого чакаш?! Не искаш да тръгнеш с мен, нали ?! Имате нужда от по-добра кола ?! Няма глупости! Ти ще тръгнеш с мен!

И такива неща. И отново лицето му стана толкова ужасно, очите му бяха пълни с кръв и аз се опитвах да стисна по-близо до пътя и да се откажа. Не бих тичал далеч на токчета, но и нямаше да се откажа толкова лесно. Нещо повече, колата му беше достатъчно далеч, за да се изпоти много, опитвайки се да ме повлече със себе си. И докато всички тези мисли се въртяха в моите замръзнали мозъци, до нас спря бургундски Жигули и оттам чух:

- Момиче, проблеми? Нека подвезу?

Когато този хмирениш разхлаби хватката си, аз скочих на предната седалка с куршум и един любезен мъж ме избърза, пред разочарования Velo-машина-маниак. Ето какъв късмет имах да се натъкна на един и същ луд два пъти.