Интелектуалци и революция

Руската (прочетена - столична) интелигенция живее в доста ужасен свят. Той живее и скрупульозно, в детайли, старателно описва този свят. Ден след ден, година след година, някои вече - век след век, тъй като новият век е все още сравнително млад. Впрочем знам за какво говоря. Самият той е грешен.

В свят, който руската интелигенция описва с похвално внимание към детайлите, нещата са наистина тъжни. В този свят има голяма и нещастна държава, богата и бедна едновременно. Способни да похарчат милиарди и трилиони за някаква Универсиада и не са в състояние да осигурят на гражданите това, от което се нуждаят. Страната се оглавява от тиранин, възможно е той да е луд и със сигурност жесток и циничен. Изборите в тази държава съществуват, за да прикрият липсата на избор, съдът - да накаже невинните, парламентът - да произведе неща, които са напълно неприлични. Изпускане на неприятно миришещи газове, като напр.

И да, това е нашата държава. И да, този портрет е едностранен, но реалистичен. Всичко е вярно, но в същото време животът у нас, описването на оловните му мерзости, не е без комфорт. Между другото, знам за какво говоря. Самият той е грешен.

Можете да живеете не без комфорт, но нещо сърбеж е на мястото, където уж се намира съвестта. Изглежда уютно, но ми е жал за съгражданите и особено за себе си. Следователно описанията на ужаса са осеяни с призиви: нека унищожим този затвор! Нека направим така, че изборите да са избори, парламентът да приема закони и съдът да наказва отговорните. И ние ще построим мост през реката и така, че на моста да има магазини, а в магазините на тези, представители на малкия и среден бизнес, без да отдават почит на силите за сигурност, биха продавали молескини и други стоки необходимо за офис служителите. Да отидем на площада!

Интересното е, че през последните години площадът наистина излезе.

Като цяло руската (четете - столична) интелигенция има не само ужасно настояще, но и мечта за прекрасно бъдеще. По-лесно е да живееш с мечта. Мечтата задава перспективата и оправдава комфорта в околния ад. Спечеленото, между другото, заслужено в мъчения (предимно творчески) комфорт.

И всичко продължава и продължава и продължава и продължава. Парламентът пуска във въздуха поредната част от вонята, следващият съдия хвърля още един невинен в затвора, полицията за борба с безредиците хитро работи с палки, олимпийските предмети растат като гъби. Безплатен Wi-Fi се появява в парковете. Полицията влачи задържания. Хората се тъпчат на опашка за модно изложение. Тиранинът се спуска на дъното на студеното море в специален батискаф и открива две амфори. Или не. Разкъсващите колони заменят сълзотворен газ.

И всички разбират, че би било добре този затвор да бъде унищожен. И парите, грабени от чиновници, за да се раздават на бедните. Или достоен. Или себе си. И към парламента. И съдът. И всичко е добро, но лошо, за да не е така. Защото как би могло да бъде иначе.

Но тогава изведнъж нещо се разваля там, в подводния свят на господарите в страната. Оказва се, че лостовете за управление държат хлъзгавите си пипала без същата твърдост. И залепват кокалестите си човки не само в странични наблюдатели, но и един в друг. Има шанс, ако не да унищожи това, което всеки иска да унищожи, то поне как да го разклати.

И както е обичайно в Русия, този шанс има собствено и фамилно име. Което между другото не рисува родината, но тук не се е получило иначе.

И тогава руската (четете - столична) интелигенция влиза в байроническа поза и започва да произнася обвинителни речи за хиляда гласа. Това? Не, този не е достоен. На челото му е написано, че Шопенхауер не е чел. И приятели на познати ми изпратиха линк и там очевидци, които видяха не себе си, а други очевидци, казаха, че в младостта си е нарекъл една жена лоша дума. Видях училищното му есе: там той одобрява агресивната политика на Николай I по време на потушаването на полското въстание. Не, определено не сме на път с това. И веднъж побойник го нападна и той удари побойника. Човек! Виждате ли, човекът е в лицето! Защо се нуждаем от страхотна руска литература, защо се нуждаем от нашите страдания и жертви, ако човек е бил ударен в лицето?

Други казват, че, разбира се, репресии и диктатура, но необходимо ли е така, на рамото? В края на краищата има - един пръст към небето - и добри хора. Велоалеи, wi-fi, прилично кетъринг. Кюфтета. Не забравяйте за срещите с балове. Кюфтетата ни доближават до Европа, а не от тупането на евтини популисти. Трябва да помогнем на онези, които ни дадоха митболи, и избиваме почвата изпод краката им, как е?

Е, със сигурност ще има мъдрец, който, жонглирайки с фамилии, неудобно, но впечатляващо, се ангажира да докаже, че човекоядният Сталин също е вдъхновил концепцията за дядото на нашия герой в епруветка, за да осигури приемствеността на кървавата диктатура на територията на отечеството чрез него. Горбачов, Елцин, Айзенхауер, Де Гол и всички придворни кастрати на папата бяха наясно с тази отвратителна измама. И само слепите не могат да го видят.

И всичко е просто. Болезнено и безинтересно е да се разделите с мечта. Светът е несъвършен, а мечтата, превръщайки се в реалност, губи всякаква привлекателност. Тъпите перспективи започват да се очертават - или трябва да се свърши работа, превръщайки съда в съд, а парламента в парламент. Или да измислиш нова мечта, която, макар и по-малко болезнена, все пак е болезнена. И най-важното - във всеки случай комфортът вътре в кошмара е застрашен. Привично, заслужено, спечелено трудно.