Вълците изядоха момичето - страшна история

Автор: Прочетете истории

Вълците изядоха момичето - ужасна история. Вечерта определено беше с голям мащаб. Ира, проправяйки си път сред гъсталаците на трънливите храсти, с усмивка си припомняше пияните лица на колегите си, морето от алкохол, лудите танци до „дискотеката от 80-те години“ ....

Единственият начин да видите хората, които работят до вас, са реални, неограничени правила, подчинение на лидерството или командна верига. Всички се приближават малко, по-скъпи. Жалко, че само за една вечер.

Ира се клатушкаше, едва поддържаше равновесие, смееше се на мислите си. Да, вечерта определено беше успешна.

Ледените камъни на железопътния насип скърцаха и хрущяха под петите му. Момичето нямаше представа къде се намира сега. Тя се скиташе по железния път, като се увиваше хладно в късо палто, спъвайки се на почти всеки спящ.

Вълците изядоха момичето - страшна история

Телефонът в джоба ми със силно скърцане за пореден път обяви, че няма да навреди да го зареждам. И този час избухна със силен трейл на звънене.

- Къде си? - пияният и уморен глас на приятел беше сериозно развълнуван, - Всички вие сте obs ... oby . ob-is-kaa-lissss.

- Къде къде ... В Кааа-рааа-гаа-ндеее! Лен, аз не съм малък, ще стигна някак там.

- И къде отиде? Отиваме в клуба. Искаха да те вземат със себе си, но те няма никъде ...

Момичето се огледа: насипът се издигна почти на четири метра над безкрайните полета, покрити с мъгла от мъгла. Отляво леко се виждаше въглено-черният гребен на горския пояс. Замига в далечината
самотен лек семафор.

- Не, ще е твърде далеч за мен да отида в клуба. - Ира заяви факта тъжно - Този път - без мен.

- Какво! Ние сме в кола! Ще те вземем веднага ... просто ми кажи: къде си?
- О, Ленка, ако знаех къде ...
- Какво виждате наоколо?
- Да, по дяволите знае ... някакви полета ... железница. - Тя се огледа по-внимателно, с трудност да фокусира зрението си, - Тук има някакъв камък. Висок, като обелиск, или ... паметник. И пътят е близо
него, неасфалтиран.

Оглушителният ориг на Лена прозвуча отново в слушалката, примесен с неразбираемо, гърлено „о-о-о“:

- Епер балет! Дълги сте се отдалечили, приятелю ... Е, ниша ... Няма да ви оставим в беда ... Чакайте там, знам къде е това място. Ще караме след десет минути. Просто не ходете никъде ...

Ира, мъркайки нещо от репертоара на Лепс, се спусна върху куп суха трева, стърчаща от подножието на гигантски, ръчно обработен камък. Много скоро спря да си тананика - какво място-
след това ... неподходящо, като читалня в библиотека.

Ира се сви на буца - надигащият се вятър я прониза и в главата й се прокраднаха странни, сякаш извънземни мисли. Относно загубата. За тъгата. За забравата ... Защо не донесе цветя. Ира скочи - мисълта беше толкова ярка, че приличаше повече на вик ... Само в главата ѝ.

- Стоунхендж, майка му ... - измърмори тя, напразно опитвайки се да запали непрекъснато угасваща цигара поради запалката на вятъра.

- Ха! - възкликна Ирка победоносно, когато запалката (или вятърът) позволи на плахата, трепереща светлина да разпръсне околната тъмнина. Но възклицанието остана в гърлото й, когато забеляза, че светлината се отразява в стотици огромни очи, танцуващи върху дълги зъби и хлъзгава, лигава кожа.

От гърлото й избяга хрипте, задушено от плътна буца ужас.

- Ира, това вече не е смешно! Пристигнахме, но вие не сте тук, само чантата ви лежи до този камък ...

Мобилният телефон в ръката на Ира се разклати за последен път и обиден мига с надпис „батерия
напълно освободен ”, изключен, оставяйки я сама с болка, скърцане със зъби и агония ...

Вълците изядоха момичето - страшна история.

Хареса ли ви историята? Споделете историята с приятелите си в социалните мрежи: