Вашият браузър не се поддържа

Награден фенфик "Тъмният иконом. Заедно за векове."

Събудих се ! Аренет! СЕБЕ СИ. Вдигна глава, за да види колко е часът.

-Пет часа?! - измърморих сънливо.

Тя затвори очи. Лежах там около пет минути, но след това разбрах, че никога повече няма да заспя.

-Че-е-е-е-ерт, -Исках да се преобърна от дясната си страна, но вместо това паднах на пода с трясък.

Тогава изкрещях, защото ударих главата си в пода. Акела започна да лае, изсъска Кирил. Чух стъпки в посока към стаята си. Лежах на пода, без да искам да ставам.
Сънливият Сиел изтича в стаята.

-Какво има? -Зейна се.

-Сътресение, по дяволите. - обирах се.

-Падна ли? - въздъхна той, когато се приближи до трупа ми.

-Не, легнах рязко! -Отговорих.

-Стани, графът ми подаде ръка.

Сиел ми помогна да стана и ме настани на леглото.

-Удряш ли силно? - Той коленичи пред мен.

-Да, - разтрих синината.

-Легнете петнадесет минути, каза Фантомхив.

-Не искам! -Скачайки от леглото извиках.

-Каквото искате, той сви рамене.

-Разбрах. Благодаря ви, че ми съобщихте - след този разговор той дойде при мен.

-Аз си тръгвам - каза той. със страх.

-Къде? -Не разбрах.

-Няма да позволя да те нараня, това е всичко, което той отговори.

Тогава графът напусна стаята и ме заключи. Изтичах до нея.

-CIEL, ОСВОБОЖДАЙ МЕ! - извиках и ударих вратата с юмруци.

В отговор мълчание. изтича до прозореца. Фантомхив го нямаше. Няколко минути по-късно чух изстрел в гората.

Вълна от страх ме обзе. Ритнах с крака вратата (три години ходене по бойни изкуства се усещаха) и избягах на улицата. Взех кон и отидох там, където беше изстрелът.
Видях това, което не исках най-много. Сиел е ранен в ръката! Имаше и мъже. но те са убити.

-Сиел! - изтичах до него.
Сложих главата му в скута си. Той не помръдна. На земята до мен лежеше пистолет. Взех го в ръката си. поставете го в храма ми. Сълзи по бузите ми.
Само аз исках да натисна спусъка като. Сиел изби пистолета от ръцете ми. Погледнах го изненадано.

-Внимателно! “Той извика и ме отблъсна. Чу се изстрел. това е един от мъжете.
Паднах на колене и покрих лицето си с ръце и започнах да плача.

Сиел се приближи до нападателя и започна да го рита - Заради теб моята Лера плаче! - той го простреля в главата.

Изпаднах в истерия. Сиел изтича до мен и ме прегърна. Започнах да крещя истерично в горната част на гърлото си.

-Никога! Никога не правете това! - започнете да плачете.
Графът ме прегърна по-силно.

-Уплашен съм. Прошепнах.

Започна да ме гали по главата - Тихо. успокой се.

-Прибирай се. - Започнах да се треся.

-Хайде - той ме вдигна и ме постави на кон, след което седна отзад.

Карахме мълчаливо, но се чудех кои са тези хора.

-Сиел, кои са те? - попитах шепнешком.

-Не мога да ти кажа. - въздъхна той, гледайки пътеката, водеща към имението.


Пристигнахме. Слугите стояха на улицата развълнувани иконом.

-МИС! - изкрещя Сара и заедно със Себастиан хукна към нашата среща.
Вдигнах глава. Оцветени със сълзи очи.

Помогнаха ми да слезна от коня си.

-Себастиан, дай й хапчета за сън. Тя трябва да спи, заповяда графът.

Мъжът кимна. Той и Сара ме заведоха в стаята ми. Себастиан донесе хапче и чаша вода.

-Къде е Сиел? - попитах със слаб глас.

-В моя офис. Трябва да си починете - отговори Себастиан.

Изпих хапче и се почувствах слаб и уморен. Очите започнаха да се затварят.

-Спи добре, млада дама, каза Сара.

Последното нещо, което видях, бяха да седят до мен.

Отварям очи. тъмно. Виждам, че някой седи до мен.

-Ти се събуди, гласът на Сиел.

-Колко е часът? - попитах.

-Два часа сутринта - отговори той.

-Защо си буден? - притеснявах се.

-Очаквам да се събудиш, лунната светлина, която падна на лицето му, даде да се разбере, че графът се усмихва.

Капитан, шибано очевидно.

-Какво ще правим? - попитах.

-Разходете се из града, сви рамене Сиел.

-Сериозно? -Вдигнах едната си вежда.

-Сериозно не къде - отговори той.


И така пристигнахме в града. По улиците почти няма души.

-Къде отиваме? - попитах.

-Парк, графът ме повлече в неизвестна посока.

Стигнахме до едно красиво място. това беше паркът. Влюбените двойки седят на пейки, докато други хора просто се разхождат. Вървяхме три часа. Чат, шега, ярост.

-Значи се страхувате от гъделичкане? - попитах хитро усмихнат.

-И ти май не се страхуваш! - каза Сиел.

-Приключихте, графът се усмихна хитро.

-Не това. Прошепнах.

Започна да се приближава до мен. И в този момент започнах да викам и да бягам от него в парка. След пет минути бягане той ме настигна и започна да ме гъделичка. Разсмях се по цялата улица.
След това, след дълга разходка, се върнахме в имението. И там ни очакваше „изненада“.