ТЕОРЕТИЧНИ КОНЦЕПЦИИ И ТЕРАПИЯ НА НЕВРОЗАТА

Психоанализата като метод за терапия при неврози

Психоанализата е една от многото области на психотерапия за специални невротични разстройства с дълбоко вкоренени проблеми в човека. Хорни [16] пише, че психоанализата има не само клинична стойност като метод за терапия на неврози, но и чисто човешка стойност, тъй като има огромен потенциал да помогне на хората в тяхното благоприятно развитие. И двете цели могат да бъдат постигнати по различни начини; ако говорим за анализ, то той се опитва да ги постигне чрез разбиране на човек - не само чрез състрадание, толерантност и интуитивно разбиране на вътрешните връзки, тоест качества, които са задължително условие за разбиране на човек, но и по-фундаментално, търсейки за да получите точна картина на личността като цяло. Това се постига чрез специфични начини за идентифициране на несъзнателни фактори, защото, както показа Фройд, не можем да получим такава картина, без да разберем ролята на несъзнаваните сили. Благодарение на него знаем, че такива сили ни тласкат към действие и предизвикват чувства и реакции, които могат да се различават от тези, които ние съзнателно желаем, и дори разрушават нормалните отношения с външния свят [16].

Нюнберг Г. [10] пише, че психоанализата разглежда фрустрацията, привързаността към всеки опит, склонността към конфликт, психологическата травма, инстинктивната опасност и други като причини за невроза или фактори, допринасящи за нейното развитие.

В повечето специфични случаи на невроза няма една-единствена причина, има индивидуална комбинация от тях, т.е. няколко фактора трябва да съвпадат [10].

Неврозите се разглеждат в психоанализата като психични формации. Неврозите възникват в резултат на сблъсъка на потиснати преживявания с противоположната вътрешна „цензура“, която предпазва съзнателното „Аз“ от опасни стремежи. Психоанализата вижда същия вид образование в сънища, остроумия, приплъзване на езика, приплъзване на езика и т.н. Тези наблюдения изведоха психоанализата извън рамките на самата психиатрия и направиха възможно установяването на връзка между нормалните и патологичните явления на психиката: и при двамата психоанализата откри общите психични механизми на символизиране, заместване, компенсация и т.н. [8, стр.410].

Фройд в ранните си творби излага идеята, че само много емоционално преживяване може да доведе до невротични заболявания. Това емоционално преживяване се разглежда като травма и то, като се фиксира, прави личността невротична [10].

Заедно с неврозата на обсесивно-компулсивни състояния, З. Фройд обърна внимание и на други видове невротични заболявания, като открои сред тях такива психоневрози като трансферни неврози (трансферна невроза) и нарцистични неврози.

З. Фройд прави разлика между детските неврози и неврозите за възрастни. Той вярваше, че изследването на детските неврози може да допринесе за по-доброто разбиране на неврозите на възрастните, точно както мечтите на децата дават ключ към тълкуването на сънищата на възрастните.

Основни психоаналитични идеи:

- няма нищо случайно в психиката,

- събитията от първите години са от първостепенно значение за целия следващ живот,

- Едиповият комплекс (проявата на детето на несъзнателни стремежи, придружени от израз на чувства на любов и омраза към родителите) е не само ядрото на неврозите, но и източникът на появата на морал, морал, религия, общество и култура,

- основните човешки стремежи са стремежът към живот (Ерос) и стремежът към смъртта (Танатос), който включва инстинкта за разрушение [6].

Някои от тези учени остават верни на психоанализата като теоретична система, други отиват в друга посока и заемат свои, често антагонистични позиции.

Двама от най-изявените психолози, които се разделиха с Фройд и избраха пътя на създаването на свои оригинални теории, са Алфред Адлер и Карл Густав Юнг. И двамата психоаналитици отначало горещо подкрепяха широтата и новостта на системата на Фройд. С течение на времето обаче те изразиха несъгласието си с факта, че учителят придаваше прекомерно значение на сексуалността и агресията, като ги смяташе за фокус на човешкия живот. И двамата допринесоха значително за нашето разбиране за психологията на личността и някои от техните идеи се вписват в масовия поток на съвременната психология.

По-късно беше показано, че този вид травматичен опит не прави всеки човек невротичен. Само насложени върху други личностни черти, те водят до невроза [10].

В психоанализата се счита, че невротичното разстройство включва специфични отговори на егото на определени инстинктивни изисквания (предимно от сексуален характер). Его се опитва да отразява тези стремежи, които не могат да бъдат реализирани. Ако егото е безпомощно и не може да се справи с опасността, тогава с увеличаване на напрежението на инстинктивната нужда възниква травматична ситуация, при която инстинктивният порив заплашва егото.

В същото време тревожността или по-скоро скритата зад нея инстинктивна заплаха е движещата сила зад психологическата защита.

Психологическа травма възниква, когато стимулът освобождава толкова много енергия, че егото не може да се справи с него през нормалния период от време.

Различните хора имат различни его способности да издържат на стреса на неудовлетворените нужди. Тази индивидуална характеристика обяснява защо при подобни обстоятелства някои развиват невроза, други не [10].

Психоанализата, най-малкото класическа, вижда причината за повечето неврози в детската травма. Предполага се, че дори в ранното детство бъдещият невротик по някакъв начин е участвал в сексуална ситуация. Чувствата бяха потиснати, но въпреки това продължават да влияят върху останалата част от живота му.

С течение на времето в психоанализата травматичната теория на неврозата остава до голяма степен непроменена, но е разширена от концепцията за вътрешна травма. Тази вътрешна травма зависи от конституционен фактор, а именно от фиксирането на либидото, следователно се основава на нарушение на развитието на инстинктивните пориви. Фиксацията и външният инфантилен опит формират допълваща серия от етиологични фактори, които осигуряват предразположение към невроза. Фиксирането и външният опит са взаимосвързани. Неврозата може да се развие поради слаба фиксация, която трябва да бъде допълнена от интензивно преживяване. Интензивното външно инфантилно преживяване може да доведе до фиксиране и промяна на устройството и да формира предразположение към невроза.

Г. Нунберг [10] се фокусира върху факта, че понятието „инстинктивна опасност“ е важно в психоанализата. Това е част от травматичната ситуация, но не е достатъчно, за да предизвика невроза. Много хора са в състояние да издържат на силен стрес, без да развиват невроза. Недоволството произтича от ситуация, при която определени сексуални изисквания, които се възприемат като опасни, не могат да бъдат удовлетворени. Условията, при които се появява тревожността, не винаги са еднакви: всяко ниво на развитие на егото и либидото има съответно предпоставка за тревожност [10].

По този начин психоанализата възникна от изследването и лечението на невротични заболявания като истерия и обсесивно-компулсивно разстройство. И въпреки че в началото на своята изследователска и терапевтична дейност, З. Фройд обръща повече внимание на истерията, въпреки това по-късно признава, че благодарение на психоанализата обсесивно-компулсивното разстройство става по-разбираемо от истерията. В разбирането на основателя на психоанализата, „обсесивно-компулсивната невроза се изразява във факта, че пациентите са заети с мисли, които всъщност не ги интересуват, те усещат в себе си импулси, които им се струват много чужди и подтиква към действия, изпълнението на което, въпреки че не им доставят никакво удоволствие, но не могат да го откажат по никакъв начин ".