Сватбата на Signy

Публикувано в сряда, 29/01/2014 - 20:42 от потребителя Keeper Elena

Безпрецедентен празник продължава от няколко дни в замъка на франкския крал Wölsung. Изминаха много години от построяването на този замък, но той никога не е виждал толкова много гости под неговия покрив. Събрали се всички приятели и роднини на стария цар, водачите на отрядите му и дори прости войници. Единствената дъщеря на Völsung, красивата Signy, се омъжи за краля на Gautland - Siggeir и замина със съпруга си през морето, за неговото кралство.

Подобно на повечето жилища от онези далечни времена, замъкът на Völsung е построен около дърво, гигантски стар дъб, който Völsung нарича в чест на съпругата си "валкирийският дъб". Мощният му ствол от шест обиколки поддържаше цялата сграда, а върхът, с далечни клони в сочен зелен купол, се издигаше над покрива. Между корените на този горски гигант, на земния под на замъка, стояха дълги маси, върху които лежаха цели печени трупове на елени, глигани и елени лопатари, а до тях - отворени бъчви с разпенен мед и силна каша. Веднага след като съдържанието на някоя от тези бъчви приключи, слугите го извадиха от залата и поставиха нов на мястото му. Домакините и гостите се хранеха, пиеха и бяха весели, а само самата младоженка беше мрачна и тъжна. Тя не се е омъжила по собствена воля. Тя не харесваше Зигейр и зад неговите приветливи, ласкателни речи тя отгатна хитрост и скрита жестокост. Синьо тъжно си помисли, че скоро ще се раздели с дома си завинаги, ще се раздели с баща си, братята си, ще се раздели с най-големия от тях Зигмунд.

Зигмунд и Сини бяха близнаци. Те са родени заедно, израснали са заедно и ако Сини се е отличавал с красота, то Зигмунд не е познавал равния си по сила и смелост. Мнозина дори прогнозираха, че славата му скоро ще надмине тази на известния му баща. Зигмунд също не харесва Зигейр, но той познаваше непреклонния характер на стария Фьолсунг и затова мълчеше.

Вече беше изпито много стар мед и доста пияните гости току-що изпяха с пресипнал в гласа си глас див, като вой на морския вятър, бойната песен на викингите *, когато изведнъж вратата залата внезапно се отвори и на прага й се появи неизвестен старец. На главата му имаше очукана широкопола шапка, синьо наметало с дупки, окачени на раменете му, а в дясната си ръка държеше огромен лъскав меч. Извънземното имаше само едно

око, но това око искри с такава интелигентност и целият външен вид на стареца беше толкова величествен, че всички неволно се смутиха и никой не посмя дори да поздрави новия гост с обичайното „добре дошло“. Без да обръща внимание на това, старецът бавно и важно влезе в залата, мина между редовете гости и, изкачвайки се до дъба Валкирия, пъхна меча си в него с такава сила, че влезе в цевта до дръжката.

- Оставям този меч тук - каза той и думите му прозвучаха силно в тишината, която последва, - като подарък на онзи, който може да го извади. И знайте, че никой смъртен никога не е държал най-добрия меч в ръцете си.

Като каза това, непознатият се обърна и напусна залата, без да поглежда назад. Слугите на Волсунг се втурнаха след него, но мистериозният гост вече беше изчезнал и никой не видя откъде идва и къде изчезва.

Едва оздравявайки от изумление, всички, които бяха само в залата, скочиха от местата си и обградиха дъба Валкирия, в багажника на който тъпо блестеше позлатената дръжка на меча. Най-малкият син на Völsung вече се обръщаше към нея, но баща му го спря и като се обърна към Siggeir, каза:

- Вие сте мой гост, скъпи зет, опитайте се да извадите първия този меч.

Сигейр се изчерви от радост. Той беше млад и силен и се надяваше лесно да се сдобие с подарък от непознат.

„Ако старецът можеше да го залепи, тогава, разбира се, ще мога да го извадя“, помисли си той.

Надеждите на крал Гаутланд обаче били напразни и въпреки че той се дърпал с такава сила, че по челото му се появили големи мъниста пот, мечът не помръднал.

- Не, не може да се види, че ръката на простосмъртен тласка този меч тук, нито ръката на обикновен смъртен и го издърпва! - измърмори ядосано, сядайки на мястото си.

Сигейра беше заменен от стария Фьолсунг, а последният от синове и гости. Всички искаха да изпробват силите си и да получат прекрасно оръжие. Един по един се приближиха до дъба и един по един се оттеглиха смутено. Мечът сякаш залепна за хобота и не помръдна.

Само Зигмунд стоеше мълчаливо отстрани. Старият Фьолсунг забеляза това и се приближи до него.

- Не искате ли да завладеете толкова красив меч? Или не се доверявате на силите си? - попита той.

- Не, просто не исках да безпокоя другите, отговори кратко Зигмунд.

Отиде до дъба и, като сграбчи с една ръка дръжката на меча, извади го от цевта толкова лесно, сякаш го вадеше от ножницата му.

Всички неволно извикаха, зарадвани от гигантската сила на младия Фьолсунг. Самият меч беше не по-малко ентусиазиран. Беше наистина страхотен. Изпробвал го, Зигмунд откъсна косъм от себе си и го хвърли върху острието. Щом докосна меча, косата се разцепи на две части. Отекнаха нови викове на възторг.

- Слушай, Зигмунд - каза Зигейр, който през цялото време гледаше меча със завист, - продай ми го. Ще ви дам толкова злато за него, колкото тежи.

- Ако трябваше да го носите - отвърна подигравателно Зигмунд, - щяхте да го извадите. Сега няма да го продам за цялото злато във вашето царство.

Кралят на Готланд трепна от негодувание. Но той беше достатъчно умен, за да не даде воля на гнева си, и се засмя весело, потупвайки приятелски Зигмунд по рамото.

- Е, тогава го носете сами - възкликна той, - и ние ще пием за подвизите, които извършвате с този меч, завинаги ще прославим името ви.

Като каза това, той взе рог, пълен с мед, от ръката на слугата и го изсуши на един дъх. Останалите последваха примера му, след което забавлението в залата пламна с нова сила и продължи безпрепятствено до сутринта.

Обаче с първите слънчеви лъчи Зигейр се изправи и, обръщайки се към Фьолсунг, каза:

- Подуха попътен вятър, скъпи свекър, и искам да го използвам, за да отплувам вкъщи днес. Позволете ми да ви благодаря за гостоприемството и сърдечността, за които се надявам скоро да ви се отплатя в натура.

Лицето на стария Вьолсунг потъмня.

- Приготвяте се за пътуването твърде рано - каза той. - Не е наш обичай да приключваме сватбеното пиршество толкова скоро.

- Знам - отговори Сигейр. - Но няма да го довърша. Получих важни новини и трябва набързо да се върна у дома, но ако вие, заедно с всички присъстващи тук, след две седмици дойдете да ме видите в Гаутланд, ние ще продължим там това, което започнахме тук, и повярвайте ми, ще мога отговори с гостоприемство на гостоприемството.

Думите на Зигейр предизвикаха аплодисменти от гостите, които вече се радваха предварително за предстоящия празник.

- Приемам предложението ви, каза старият Фьолсунг и ви давам думата си, че след две седмици ще бъда с вас в Гаутланд с всички, които желаят да ме придружат. И такива, добави той, оглеждайки стаята, - има много.

- Колкото повече гости доведете, толкова по-забавно ще бъде за нас - отговори Сигейр с приятелска усмивка.

Той се сбогува с Völsung и излезе да заповяда на хората си да се приготвят за пътуването.

В този момент Сини, който все още безразлично седеше на нейно място, изведнъж се хвърли на колене пред стария крал и със сълзи на очи възкликна:

- О, скъпи татко! Моля те, не ме оставяй! Не вярвайте на Siggeir; той е хитър и злобен. Оставете го да отиде сам в своя Гутланд, а аз ще остана тук с вас и моите братя!

- Изгубихте ума си, Signy! - отвърна старият Фьолсунг, гледайки ядосано дъщеря си. - Как мога да нанеса такава обида на моя гост и зет ми, а освен това и на такъв уважаван човек като Зигейр! Отидете веднага при него и не смейте да покажете, че той ви е неприятен.!

Сини наведе глава и без повече думи последва Сигейр навън. И два часа по-късно корабите на Хаутландърс вече бяха напуснали земята на франките и бързо се втурнаха по бурните вълни на Северно море. Те заведоха Зигейр и младата му съпруга, чиито очи до последната минута бяха насочени на юг, към родните им брегове, сякаш имаше предчувствие, че никога повече няма да ги види.