Съпругата на Рогозин

Началникът на отделението Александър Голубев преминава през мазето на болницата до срещата по планирането до основната. Дежурният Дима е наблизо, съобщава:
- Рогозин е правил лапаротомия през нощта.
- Нашите или нещо такова?
- Е, да, този. Изглежда, че всичко е започнало с бъбречна колика, а след това стомахът е станал. Линейката веднага заподозря бучка, но първоначално беше откарана в стаята с хиляди дупки, при уролозите. Уролозите размахаха ръце: вземете го на 20-ти - това е обемен процес, заведете своя Рогозин в собствената си клиника.
- И така какво?
- Е, знаете ли, Сан Санич ... Картината на обструкция, силна болка, анамнезата е обременена - баща му почина от рак на червата ...
- Анализи?
- Поносимост на кръвта, умерена левкоцитоза.
- Значи не можехте да чакате до сутринта? Професоре? Аз? Трябваше спешно да влезе в стомаха на бивш колега?
- Виждате ли, Сан Санич, не съм се съмнявал. И рентгенологът като че ли видя подутина. Петима души се съгласиха за диагнозата!
Голубев спира.
- Какво искаш да кажеш с "видях"?
- И факта, че там няма неравности, Сан Санич. Премотавах всички черва. Няма тумор. След това го анализира: съпругата му каза, че той не е отслабнал, той се е чувствал чудесно.
- Е, Дима, ти даваш ...
- Той сам е виновен, Рогозин. Дори не се съмнявах - подписах лист хартия. Сви рамене - необходимо е, значи е необходимо Непоколебим човек. Безшумен. Казват, че винаги е бил такъв, да, Сан Саних? Вие го познавахте?
- Да, Дима. Рогозин е упорит човек. Можеш да кажеш камък ...

Стажантът Саша Голубев вижда тридесетгодишния Рогозин в кабинета си на перваза на прозореца. Това е любимото му място. В тънките му пръсти има цигара и Рогозин поглежда към болничния парк. Понастоящем никой не пречи на най-добрия съдов хирург. Днес - особено след като Рогозин уши феморалната артерия. Саша знае какво е това.

Рогозин за Голубев е планина със снежен връх. Саша отива в планината като Мохамед. От една година той се взира в тези тънки пръсти, учи.
Но днес е друг въпрос. Саша иска да зададе въпрос на Рогозин. Не мога да не попитам. Рогозин забелязва решителното лице на Саша:
- Какво ти става с скуайър?
- Искам да попитам за Маша Иванова.
Рогозин вдига вежди от изненада.
- Сериозно ли си с нея? - Саша издишва.
Рогозин мълчи и се усмихва.
- Имахте нещо с нея, знам. Маша плаче.
Рогозин свива рамене:
- Мисля, че я исках.
- И така какво?
- Нищо. Не искам сега.
Саша Голубев разбира, че няма за какво да се говори. Но няма сила да се обърнеш и да си тръгнеш и да забравиш завинаги за човек на име Рогозин. Саша е слаб - краката му треперят.
- Но ти самият каза, че е чиста селска девойка, тя просто хруска като нишестена. Спомням си. И това, което прилича на матрьошка - истинската Маша Иванова ...
- Сан, - прекъсва го Рогозин. - Щедро ми прости. Не знаех, че наистина я харесваш. Но помните, че ще кажа: никой няма да отведе ВАШАТА жена. Това е невъзможно. Ако сте водени, това означава на някой друг. Не съжалявай.
- И между другото, Саша, - Рогозин се усмихва, вдигайки гениалния си показалец нагоре. - Медицински сестри са необходими, за да помогнат на лекарите - във всичко! Така че не се зареждайте.
Рогозин не лъжеше - сестрите тогава зависеха от майката. Както медицински сестри, така и студенти.