Слънчево криеница

СЪДЪРЖАНИЕ.

СЪДЪРЖАНИЕ

- Тихо! - прошепна Кланя. - Можеш да го изплашиш ...

- На когото? - шепнеше и Лока.

Кланът показа с ръка - пред гъстата зелена трева проблесна синьо петънце.

Лока погледна назад към Клану: лицето й не беше същото като в града, но весело, златисто от слънцето. Той се засмя и извика:

- И аз знам вашата тайна! Това е синьо зайче. И днес ще посетите слънцето ... О, къде си, Кланя?

Кланът скочи, плесна с ръце и изведнъж бързо започна да намалява и напълно изчезна сред тревата.

- Кланя! Той се обади. - Кланя!

- Тук съм! тук съм!

- Където? Аз не виждам. Не виждам в тревата.

- Вие? - Лиока сграбчи с пръсти една от тревите на тревата.

- О! Не го дърпайте, боли.

Лиока пусна стрък трева.

- Ти ... превърна се в трева?

- Динг-донг! Ding dong! - чу Льока. - Тук съм.

- Не виждаш ли камбаната?

Лиока започна да пълзи предпазливо до камбаната и веднага чу отзад:

Лока се огледа - жълто глухарче се олюля сред тревата.

Льока седна на земята, избърса челото си с ръкав:

- Защо ми се смееш? Какво ти направих лошо?

„Не се смея - чу Лека. - Аз играя. Отиди там. Седнете на паяжината, нека се люлеем.

- Направете го малък и скачайте. Ти си уплашен?

Лока погледна златната паяжина, която се простираше между клоните на ябълковото дърво и подскочи.

Малката Кланя вече седеше на паяжината.

- Хареса ли ви да играете слънчеви криеница?

- Как? Още ли не се досещате? Посещаваме слънцето. И тук те играят така: ако искате, можете да станете птица, или ако искате, можете да станете игла до дървото. Приятно е да се скриеш, нали? Това зайче ме доведе тук. В края на краищата той е слънчев ... Слушай, вземи ми ябълки. Вижте - под нашето ябълково дърво?

Лиока погледна надолу:

- Колко големи са те. Не мога да вдигам.

- И ние също ще станем големи. Залюляваме се три пъти - и скачаме надолу. Дайте ми ръката си. И едно, и две, и три ...

Лиока и Кланя плавно потънаха в тревата. Наблизо лежаха румени ябълки. Лиока протегна ръка и изведнъж ябълката скочи.

- Това са жаби! - извика Кланя и се засмя. - И тези три също са жаби! - Тя скочи, плесна с ръце. - Никога не съм виждал толкова забавни жаби!

Малка жаба в червена шапка скочи напред.

- Чичи-ричи, Кланя! - извика жабата. - Ела при нас. Ние ще играем!

- Шшш! Тихо. Не мърдай - прошепна Лока. - Ще ги изплашиш. Това е вашата мечта. Ще ги хвана сега ... Ще ги хвана сега.

Лиока потъна в тревата, скри се. Розовите жаби също замръзнаха. Малка жълта пеперуда пърха над една жаба. Жабата скочи, грабна пеперудата. И тогава, разперил лапи, той се изпъна на тревата. Някой го влачи по тънка линия.

- Може би е Тонтонич? - помисли си Льока и извика:

Писъците накараха другите жаби да скочат високо.

- Защо вдигаш шум? - Лок чу гласа на Тонтонич. И - събудих се.

Той отново беше в пилотската кабина, до пилота, а Тонтоних въртеше въдицата върху въртяща се макара. Розова жаба пърха в края на реда. И още три жаби седяха близо до краката на Тонтоних. И сред тях главният палавник в червена шапка с бял помпон.

- Куа-чи-чи! Куа-чи-чи! Той изскърца жално. - Уморени сме! Искаме да видим момичето Клан. Искаме да играем на криеница. Вземи ни, Тонтонич!

Тонтонич бавно извади розов плик от чантата си и сложи жабите.

"Браво за галоп", каза той доволен. - Бийте, палави глупаци!

Тонтонич здраво се ръкува с пилота:

Те бързаха. Страничният вятър понесе малко Льока и той трябваше да се хване за ботушите на Тонтоних. Нощната прохлада започна да се прокрадва в Лиоку. Вече не можеше да сдържи потръпване.

- А, той го вдига - обърна се Тонтоних. - Винаги е така, когато нощта е счупена. Ела да се гушнеш при мен - и той бутна чантата, за да направи Лека по-удобна. Лиока помириса на тютюн и киха. Тонтоних веднага каза:

- Мачта, кил и цев, бъдете здрави - период!

Лиока се засмя. Той веднага се почувства весел, надежден. И добре, че е летял с Тонтоних да търси мечта! И е страхотно, че намериха тази мечта.

- Ура! - извика Лиока. - Ура-а-а! Ура-а-а-а!

- Какво правиш? - попита Тонтоних.

- Да, така ... просто звездичка удари носа ... А-а-а-а!

- Е, защо вдигаш шум? - усмихна се Тонтонич.

- Не, Тонтонич, ти ми кажи, кажи ми! - И самият Льока повтори:

- Мачта, кил и цев. Бъдете здрави - период!

- Тихо! - извика Тонтоних. - Летяме из града, дори не е часът, ще уцелите жиците.