Като Вовка и аз (Историята на едно лято). Пълна версия.

СЪДЪРЖАНИЕ.

СЪДЪРЖАНИЕ

- Спи, - отговори Вовка, за което получи от мен под завивките на крака.

- Е, добре - каза бабата и си тръгна.

Не знам, може би, разбира се, тогава бяхме такива тъпаци, но вярвахме в идеята си. Решихме с пълна увереност, че бабата ще донесе сладкиши утре и вече ни търкаха ръцете в очакване на печалбата.

- Добре. Какво казах? Казах, че те ще повярват и няма да спорят. Това е село. На всеки ъгъл може да има призраци.

- Защо тогава не видяхме такъв? - попита Вовка.

- И на гробището. Забравена? - напомних му.

- Точно така - съгласи се Вовка.

Не знам как издържахме до вечерта, но в този ден дори се държахме перфектно. Баба не можеше да повярва, че сме ние. Дори не трябваше да ни карат да спим, а сами си тръгнахме. Дори преди време.

- Между другото, видях как баба слагаше нещо в леглото с нея. Нищо друго освен бонбони - споделих наблюденията си с Вовка.

След като отново изчакахме бабата и дядото да заспят, потеглихме към плячката. Вовка до леглото, а аз до печката.

Баба и дядо спяха. Освен ако баба ми не хъркаше и аз също не чух позивните на дядо ми. Изглежда, че това би трябвало да ме предупреди, но в очакване на плячка, бдителността ми отслабна.

Вовка беше на позиция. Извадих си клаксона и започнах да вия. Разбъркаха се в леглото, очевидно се събудиха. Тогава одеялото падна назад и нещо безформено и неразбираемо започна да се издига от леглото. Като друг призрак.

Първа реагира Вовка. С вик: - „А-а-а-а-а-а-а-а! Мамо-а-а-а-а-а! ”, Излетя. В чаршафа очевидно беше трудно да се ориентираш на тъмно в движение, защото първо се блъсна в печката, после в масата, прелетя над стола и пълзеше по пода към нашата стая.

Нападна ме ступор, но не за дълго. Призракът стана от леглото и протегна ръце в моята посока, сякаш видя, че се крия на печката зад страната. Реагирах моментално. По-точно, веднага слязох от печката, без да разбирам стъпките. По-нататък в кухнята и тракащи чинии по пътя, полетя през прозореца, в нашата стая.

Вовка вече беше в стаята и, заплетен в чаршафа, хленчеше и се опита да се освободи. Но колкото повече се опитваше, толкова по-объркан ставаше. Накрая се освободи и двамата се сгушихме в ъгъла, на леглото под завивките. Не знам защо решихме, че това е най-сигурното място, но това обикновено е така. Ако не виждате нищо, се приема, че никой не вижда и вас.

Вратата на стаята се отвори и ние почти напълно припаднахме, когато превключвателят щракна и гласът на баба каза.

Разбира се, те веднага се досетиха за какъв призрак става дума. Но бабата реши да ни даде урок. Отначало тя искаше веднага да ни го излее, като видя, че сме съсипали спалното бельо. Но тогава си помислих, че не е оригинално и реших да играя заедно с нас, за да мога на втората вечер да спечеля изцяло.

- Сега, ако Бог не е дал ума, тогава откъде може да го вземе? - смъмри ни бабата.

- Вие дори не се интересувате от бичуване. Всичко без резултат. Трябва да помислите за това ...

Следващата сутрин и целия ден обещаха да бъдат наситени със събития. Баба отиваше в града и реши да ни вземе със себе си.

- Аз, ти, полуумник, за целия ден, защото един дядо няма да посмее да си тръгне. Не дай Боже да се случи нещо. Или ще хвърлите котката отново в тоалетната му, или ще предадете на полицията. С ще станеш ти. Вие сте двама, но аз имам само един дядо и той пак ще ми бъде полезен.

С Вовка бяхме добре с това. Отиването до града все пак е по-добро от седенето в страната. А баба ми вероятно ни води в цирка или в зоологическата градина. Предложих и споделих мислите си с Вовка.

- Има ли цирк там? Или зоологическа градина - усъмни се Вовка.

„Разбира се, има“, уверих го. - Всеки град трябва да има цирк и зоопарк за деца.

- Е, добре тогава - зарадва се Вовка и си легнахме.

- Ставай, - събуди ни бабата. - Автобусът няма да чака. Дори инвалиди.

- Баб. Вие сте инвалид? - попита Вовка.

- В нашата къща има само двама инвалиди и слава Богу, че не сме аз и дядо ми.

Закусихме, събрахме багажа и отидохме. Трябваше да отидем на 3 км до автобуса, до областния център. Бабата, въпреки факта, че беше баба, се премести много бързо. С Вовка понякога дори се налагаше да я настигнем.

- Няма да те чакам. Не знам да се взирам наоколо. Премести кибритените клечки - прибърза ни бабата. - Който се качи последен в автобуса, ще има кравешки торти за вечеря.

- Истина? - попита Вовка.

- Кривда - отговори бабата.

Струваше ми се, че тя не лъже. Не обичах кравешки сладкиши, Вовка, явно също. Затова продължихме напред. Нещо повече, покрайнините на областния център вече се появиха в далечината. По целия път ние като спортисти в състезателното ходене на дълги разстояния поддържахме едно и също темпо, никой не дърпаше напред и не изоставаше. Не, обаче. Сега бабата изоставаше, но по някаква причина това не я притесняваше.

Когато се появи автобусна спирка с автобус, ние с Вовка излетяхме. Както се очакваше, опитът и възрастта спечелиха. Тичах повече от Вовка и бях по-възрастен. Ударих автобуса с победен вик

- Не ям кравешки сладкиши!

Седящите пътници бяха малко изненадани. Тогава долетя Вовка.

- Все пак няма да ям кравешки сладкиши! - той каза.

Дремещата публика сега се развесели малко. След известно време в автобуса се качи баба.

- Бабо. Трябва да ядете краве питки! Ти си последният - възрадва се победоносно Вовка.

Събудените пътници оживяха.

- Е, така разбрахме кой ще яде кравешки сладкиши - засмя се някакъв чичо от задния ред.

„Не обръщайте внимание на инвалидите“, изясни бабата ситуацията на пътниците. - Заемете местата за инвалиди. Само за теб те държаха.

Седнахме, баба седна до нас.

- Горе-долу. Караме мълчаливо през целия път. Не го бий, не те пука, каквото чуя.

Няколко минути по-късно автобусът беше пълен и потеглихме. Леля диригент мина през кабината с ролка билети. Баба взе две.

- Бедните отиват с един билет за двама - обясни ни бабата, - хартиената индустрия спестява на такива.

Карахме мълчаливо известно време. Минахме покрай областния център, махнах от прозореца на добрата леля от универсалния магазин. Между другото, балалайката лежи на килера. Веднага след завръщането си от полицията реших да я махна от дядо ми и след това някак напълно забравих за нея. Тогава полетата се простираха дълго време. Те бяха заменени от гъсти гъсталаци на дървета. Тъпият пейзаж ме натъжи. След това отидохме на пистата.