Приказката за изгорените трупи

Според мен никога не сте били в Далечния север. Знаете ли каква е зимата там? Земята е като плоска бяла плоча, а мразовитият въздух е толкова твърд, че изглежда, че бихте могли да я намушкате с брадва. И когато цял ден се скитате из тази земя на ски, тогава цяла нощ пред очите ви летят огнени мухи.
И там, далеч в Далечния север, живееше Старецът. Живееше сам в стара хижа. Веднъж Старецът събрал дънери, обрасли с лед, изпод снега и започнал да подгрява печката. Когато пламъкът танцуваше, пееше в печката и по стените весело течаха червеникави отражения - тинг! динг! динг! лин! - капеше от трупите.
Старецът потърка очи.
На черните овъглени трупи, като на стълба, седяха четири мънички прозрачни мъже и пляскаха с огромните си, бели като слана мигли.
- Изроди! - ухили се Старецът. - От къде идваш?
- Тинг! - каза един.
- Динг! - каза друг.
- Дзин! Лин! - казаха третият и четвъртият, сякаш някой свири на чинели.
- Разбирам - каза Старецът. Значи капеш? И така, какво да правя с теб? Зимата е на улицата.
И човечетата не слушаха. Те се развеселиха, започнаха да си звънят, да звънят ...
Старецът отиде до прозореца. От напуканата, запечатана косо с хартия стъклото носеше студ: бели ледени вълни лед се развяваха от пукнатината.
- Е, тихо! - извика Старецът. - Не си на място тук. Виждате ли какво става на улицата? Пролетта идва за всички.
- Не сте ли всички? - попита най-смелият Тинес, яздейки на овъглена вилица.
- Е, какво съм всичко. Аз съм, братко, засега сам, с изключение на онази черна сянка на стената.
- И какво е всичко това? - попита Динг, размахвайки крака.
- Защо не сте всички? - говореха едновременно.
Старецът разпери ръце.
- Всичко това е всичко и едно е едно. Тук сте сами и че вашият приятел е сам и заедно вече не сте сами.
- Разбрах - прекъсна го Тигн. - Аз, Тин, сам, а той, Лин, сам и всички заедно сме всички.
- Не разбираш съвсем. Две не са достатъчни за всички. Заведете тези двама приятели там и един и същ номер и един и същ номер ...
- Колко има - попита Дзин. Очевидно обичаше прецизността.
- Колко ... Колко умно. Не можете да ги преброите всички. Всичко е милион пъти повече от вас.
- О, това вероятно е много - каза момичето Лин.

- Е, пусни го - каза Тинк. - Нека не всички.
- Тинг! Динг! Дзин! Лин! - отново започнаха да си звънят. - Искаме да е пролет! Много обичаме пролетта! Лин! Дзин!
- Тихо! Старецът отново извика. - Малко желание. Трябва да дойдем навреме. Това е законът на природата.
- Какво е навреме? - отново го прекъсна Дзин.
- И какъв е законът на природата?
- Защо природата?
- Но ние го взехме и дойдохме. И ние се забавляваме много. И ние сме много добри. И нямаме нужда от всички! Забавляваме се! Лин! Динг!
- Защо има малко желание? - попита Лин.
- Би ли излязъл навън сега?
- Ще излезе. Какво?
- Какво? Ще умрете веднага.
- И какво е това?
- Вижте тези дневници. Вижте колко са черни? Това са въглища. Бяха дървета. Те умряха.
- Значи ще съм въглища? Колко страшно ...
- Не. Няма да сте въглища.
- И кой ще бъда?
- От никой.
- И кой е никой?
Лин млъкна. Старецът предположи, че тя не му вярва, или по-скоро тя просто не разбира значението на тези думи. И не сгреши.
- Искам да бъда никой.
- Защо е това?
- Чудя се кой е този никой.
Старецът осъзна, че не може да убеди Лин. Искаше да измами, да я надхитри, но нямаше време. Лин взе роклята си за краищата и хукна към вратата.

Разбира се, Лин не се върна. Малките хора не разбраха веднага това.
- Лин! Лин! - извикаха весело и след това се притесниха.
- Къде е Лин? - започнаха да се надиграват от Стареца. - Ще тръгнем да я търсим.
- Обратно! - излая Старецът.
- Къде е Лин? - широко отворени очи, попита Тинк. Той трепереше навсякъде и приличаше на капка, която ще падне от върха на леденицата.
- Лин няма да се върне.
- Как да не се върна?
- Изобщо няма да се върне.
- Колко изцяло?
- Виждате ли тези черни трупи? Те бяха зелени дървета. Те се клатушкаха, ревеха и върху тях пееха птици. Те изгоряха и никога повече няма да бъдат дърво.
- Така че Лин ...
И отново Старецът нямаше време и човечетата дори не се сетиха да спрат Динг ...

Тин и Дзин останаха сами. Огънят в печката почти изгоря, а червените въглища бяха хвърлени с пепел. Тин и Дзин седяха един до друг и гледаха Стареца. А огромният, сгушен като странен хълм, ги погледна с черни дупки в очите. Студът се приближаваше до печката и Тин и Дзин се притискаха по-близо един до друг.
- Не сме всички заедно. И това е законът на природата. Да - тихо попита Дзин.
- Да, - след пауза, каза Старецът.
- И ако всички бяха тук?
- Вашите приятели щяха да са живи. Или обратното. Тяхната смърт би била напълно невидима.
- Защо?
- Бяхме четирима. И останаха две - половината. Ако бяхте милион, не можехте да бъдете преброени. И никой не би си спомнил две.
- Така че, трябва да не можете да броите?
- Може би.
- Но ние не знаехме това. Топлината ни събуди.
- Вие сте прави деца. Аз съм виновен за вашата смърт. Запалих трупите.
- Ами ако не бяха изгорели? Би ли умрял? Да?
- Би било много добре.
Печката се охлаждаше. Пропусната кожена козина затопли слабо Стареца.