Правната лингвистика като нова интердисциплинарна насока (стр. 1 от 2)

Демократизацията на обществото като причина за появата на приложната лингвистика

Езикът и правото се занимават от клон на науката, наречен „Rechtslinguistik“ („правна лингвистика“) в немската научна литература. Този термин е използван за първи път от Адалберт Подлех през 1976 г. „Правна лингвистика“ той нарече „съвкупността от всички методи и резултати от изследвания, които се отнасят до проблемите на комуникацията между езика и правните норми и отговарят на изискванията на съвременната лингвистика“. Съвременното разбиране за юридическата лингвистика се разшири значително, тъй като изискванията на съвременната лингвистика се промениха, преминала дълъг път на развитие през годините.

Обектът на лингвистиката и лингвистиката е връзката между езика и правото. Юридическият аспект на езика са онези естествени езикови прояви, които „сами по себе си“ съдържат елементи от закона, във всеки от които може да се видят определени потенциали за легализация. Сферата на правната лингвистика включва онези закони на естествения език, които лежат или трябва да лежат в основата на текста на закона, които до голяма степен определят както неговото създаване, така и приложението му в правната практика.

"Правна лингвистика" се отнася до съвкупността от всички методи и резултати от изследвания, които се отнасят до проблемите на комуникацията между езика и правните норми и отговарят на изискванията на съвременната лингвистика. Съвременното разбиране за юридическата лингвистика се разшири значително, тъй като изискванията на съвременната лингвистика се промениха, преминала дълъг път на развитие през годините. В тази връзка съотношението на юриспруденцията и лингвистиката при изучаването на езиковите проблеми в правната сфера се промени и ролята на лингвистичните изследвания в тази област значително се увеличи.

Обикновено се разграничават четири основни характеристики на правната лингвистика: интердисциплинарност, интеркултурност, контраст (контраст - сравнение, сравнение на езиците) и откритост.

Интердисциплинарност означава сътрудничество и взаимодействие в различни специални области, предимно юриспруденция и лингвистика, както и социология, антропология, политология, културология и философия.

Интеркултурността означава, че културното наследство се предава до голяма степен чрез езика и се различава от държава до държава и дори повече от една правна система в друга.

Контрастът обхваща сравнителните принципи на изучаването на езиците и техните правни системи. Именно при това сравнение по-дълбоко се разбират характеристиките на собствената и нечия правна култура.

Отвореността означава обмен на теоретични и практически научни методи между различни дисциплини, както и намиране на обща основа, върху която да се изграждат контрастиращи концепции и аналитични методи в лингвистиката и юриспруденцията.

Интердисциплинарните и международни изследователски теми са посветени на проблемите на устната и писмена правна реч на различни правни институции. Важен въпрос е практическата семантика (семантиката е наука за значението на думите, както и връзката на езиковите знаци с определени обекти), развитието на отношенията между езика, закона и обществото, проблемите на тълкуването и работата с юридически текстове, нормативността на езика в съда, лингвистичните методи в криминалистиката, преводните правни текстове, както и въпросите на дидактиката (дидактиката е част от педагогиката, съдържаща изложение на общите методи на преподаване) и лексикографията.

Правните понятия и норми могат да бъдат изразени само чрез език. Езикът е единственият „работен инструмент“ на адвокат, инструмент, който трябва да бъде добре адаптиран за работа с „работен материал“, тоест със системата на правоотношенията, за да се осигури нейното функциониране.

По този начин езикът на закона трябва, от една страна, да бъде еднакъв, за да се осигури единство в правната система. От друга страна, той трябва да бъде приложим за различни цели, т.е. в различни области на правната дейност.

Има различни мнения относно това как езикът на закона може да се счита за унифициран. Това предположение се подкрепя от факта, че адвокатите, тоест основните носители на този език, получават едно и също образование на основата на един език. Освен това във всички области на правото езикът на юридическата практика се основава на един единствен юридически език. Аргументът срещу това твърдение може да бъде различни критерии, според които езикът на закона може да бъде структуриран. Това е разликата между правните институции, в които средство за комуникация е езикът на закона, и различни нива на знания и компетентност на участниците в тази комуникация и много начини за комуникация (например устна или писмена) и други аспекти.

Например, юридическите лингвисти, въз основа на лингвистични данни, разработват скала за инжекционност на речника, превеждат ги в тази скала, но пряката правна квалификация на определени заглавия от тази скала се извършва от лингвисти, като ги съотнася със закона за защита на честта и достойнството на гражданите. Категорията на инвеститивността е много сложен лингвистичен проблем. Неговият лексикален изход е най-повърхностният. Текстовото (и още повече речево-ситуативното) разгръщане на инвективна рамка е по-трудна задача, тъй като тук са спрегнати много фактори, някои от които се отнасят до имплицитни сфери на речта.

Донякъде различен аспект на инвеститивността е свързан с използването на имена (омоними, намеци за име или техните имитации) в контексти, които са обидни за техния носител. Съсед нарича свинята си с името или фамилията на бившата си приятелка, известният писател е въвел отрицателен герой в романа си, давайки му и фамилията, името и бащиното име на своя враг. Юридическата лингвистика тълкува текстовете на закона, като ги съотнася с естествения език, за лингвистичните юристи също се предполага такава корелация, но основният начин на тълкуване за тях е специален правен [Алексеев, 1982, с. 365].