Изоставена лаборатория

Е, как сте, потомци, Марс овладя?

Детството ми беше отвратително. В момента почти не се страхувам от нищо, с изключение на няколко неща. Факт е, че току-що се разболях. Като дете се страхувах от почти всичко и честно казано - имаше причини за това. По някое време всички страхове просто паднаха от мен. Понякога през нощта просто се поглеждам в огледалото за няколко минути с уморен поглед. Не защото искам да открия разлики в отражението или нещо друго, не - просто гледам силуета си, макар че като малък бях страшно уплашен от огледалата.

Всичко започна в момента, в който започнаха да строят нов квартал в нашия град. Тук-там растяха панелни кутии, оставяйки между тях големи свободни парцели, обрасли със сухи храсти и оградени. За да бъда честен, районът е ужасен. На пръв поглед всичко изглежда добре, но не. Няма да говоря за недостатъците му, това е излишно, ще кажа само, че имаше два водещи пътя към и от областта. Можете ли да си представите какви задръствания са били сутринта?

Всичко завърши с факта, че майка ми току-що си тръгна. Толи, тя искаше да отиде при баба си през нощта или някъде другаде - няма значение. Тогава баща ми дойде при мен и едва сдържайки сълзите, ми каза да си лягам. Очевидно самият той не беше доволен от случващото се.

Когато лежах в леглото и си мислех за случилото се, почувствах, че нещо се лута по улицата. Нещо идва от недовършената зона. Нещо обидено, бито от живота търси легло. Не можеше и дума да се гледа през прозореца. Прозорецът беше затворен, но все пак усетих, че неизвестен пътешественик се приближи до нашата къща и мина през вратата на мазето, без дори да я отвори, сякаш я нямаше.

Мама не се върна. Тя не е открита никъде. Не помня да съм гледал в мазето или не - няма значение. Важното е, че баща ми избледняваше пред очите ни. Изведнъж къщата се напълни с празни бутилки. Майка не беше единствената, която липсваше тази нощ. Баща ми също липсваше. Поне душата му със сигурност. До края на живота си сякаш сме разменили няколко фрази. Но той играеше и ролята на баща - хранеше се, обличаше се, вземаше някъде, но престана да бъде татко.

Тогава котки, кучета, мишки, хлебарки и всички останали живи същества изчезнаха от къщата ни. Никой не забеляза в кой момент почти всички емигранти изчезнаха в града. На нашата площадка имаше все по-малко деца. Няколко пъти този въпрос беше повдигнат, дори няколко пъти успяваха да линчуват някои хора, но обикновено нямаше кой да напише изявление за загубата. Аз бях единствената, която знаеше къде отиват хората, но не исках да говоря. Какъв е смисълът? Мама все още не може да бъде върната. Чувствах, че винаги има гост, дори когато хомосапиенсът излезе победител в смъртна битка с последния неандерталец, а може би дори по-рано. Може би това олицетворява копнежа, може би нещо друго, което изяжда човек отвътре. Дори не искам да знам това. По някаква причина не ме докосна. Може би защото го хранех с копнежа си за майка си и в отговор то нарастваше, ставаше по-силно и вземаше още повече хора, показвайки, че е истинско и майка ми няма да се върне и така в кръг.

На 17 избягах от дома. Вече не можех да бъда до тази човешка черупка, която беше покрита със сиво на 30-годишна възраст. Изглежда, че точно в този момент кметството най-накрая беше разярено, че половината град напусна дома си и не се върна от Москва, или от някъде другаде, те призоваха за подкрепление. Какво се случи след това не знам.

Върнах се в града си миналата седмица. Небето беше облачно, в лицето ми духа топъл пролетен вятър и пърха разкопчаното ми яке. Дойдох с една цел. Веднъж къщата ми беше покрита с мрежа от пукнатини и графити. Бравата на вратата към мазето е премахната - сега тя не е необходима тук, цялата зона е изоставена. Влязох вътре, там няма нищо. Ръждясали тръби, клапани има, но нищо друго няма. Няколко пъти ръждясалата врата изскърца от поривите на вятъра и аз се обърнах с надеждата да видя този, който безсрамно ми разби живота. Ще се радвам, ако на пода има дори кости или кървава пентаграма, но няма нищо друго освен празнота. Най-вероятно то просто е отишло в друг град, при друг човек, който е имал такава скръб, че е принуден да копнее до края на времето.