Моят син


В тъмна влажна есенна вечер разбрах, че в корема ми се е настанил СИН.

Фактът, че това е СИН, а не например червей - разбрах веднага.

И тя започна да го отглежда много отговорно.

Храних сина си с витамини „Pregnavit“, напълних го с калций и смело погълнах рибено масло.

СИНЪТ ми не оцени усилията ми и след пет месеца наду корема ми до размера на плажна топка. И той продължаваше да се движи и хълцаше през цялото време.

Тържествено носех в ръце корема си със сина си и приемах поздравления и мандарини. Който се храни с кожата и с мила усмивка.

Ние със СИН слушахме Вивалди вечер и трагично, във времето, хълцахме в "Сезоните" ...

Шест месеца по-късно открих, че облизвам павета с водорасли, която извадих от аквариума. Не исках това. Следвах заповедите на СИНА.

След седем месеца започнах да ям сурови картофи в килограми. СИН ми се подигра.

Осем месеца по-късно се вместих само в халата на баба ми и гащеризона на каре, което ме накара да изглеждам като съпругата на Карлсън. СИНЪТ израсна и не ми остави избор.

След девет месеца спрях да виждам собствените си крака, определих времето през деня по интензивността на хълцането на СИН, ядох водорасли, сурови картофи, мандарини с кори, активен въглен, суха глина, предназначена за маски против акне, сапун за пране, сурова елда, цигарени филтри и кори от банани.

Не се подстригах, защото Баба Рая прокърка от първия етаж, че с прическите си съкращавам живота на СИНА си.

Не вдигнах ръце над главата си, така че СИНЪТ да не обвива пъпната връв.

Не оставих никой да пие от чашата ми.

Прилежно натъпках свещи с папаверин в себе си, така че СИНЪТ да не се роди преждевременно. Нещо повече, тя ги тласна на грешното място. Само си помислете, сбърках се с няколко сантиметра ...

Купих на моя SON детска количка, креватче, 22 опаковки памперси, вана, стойка във вана, зелени неща, памучна вата, стерилни салфетки, 16 бутилки, 20 зърна, 20 пелени, 5 одеяла, 2 матрака, детска кошара, велосипед, 15 капачки, 12 костюма, 5 кърпи, 20 плъзгача с различни размери, неизброими долнища, шампоан, масло от задника, газова тръба, смучене на сополи, клизма, 2 нагревателни подложки, четка за зъби, музикална въртележка, 2 торбички дрънкалки и жълта тенджера.

Карах гърнето в количка из апартамента, измих и изгладих от двете страни всичките 20 памперса, 20 костюма и така нататък, а майка ми тайно се обади на психиатър.

Втората опаковка съдържа 2 памперса, 3 кг памперс, жилетка, синя капачка, син „плик“ със зайчишки уши, дантелен ъгъл и залъгалка слон.

Час по-късно баща ми ме намери. Той ме погледна, помисли за нещо, дръпна брадата си и тихо си тръгна.

И час по-късно дойде линейка за мен.

Хванах съпруга си с ръце и изревах в гласа си.

Съпругът посиня и седна до стола.

СИНЪТ реши да се роди.

Докараха ме в болницата, претеглиха, почувстваха, погледнаха вътре почти всички дупки в тялото ми и казаха, че СИНЪТ ще се роди до полунощ.

Часовникът беше седем часа вечерта.

В асансьора, който ме отведе до блока на прътите, изревах.

Старата бавачка, която ме придружи тържествено, обеща да не спи до полунощ и лично да заведе мен и нейния СИН в отделението.

В отделението ме положиха на твърд диван и ме оставиха на мира.

СИНЪТ в мен мълчеше и по никакъв начин не намекваше, че иска да се роди.

Болничният часовник сочеше към осем часа.

Дойдоха лекарите. Те четат картата ми дълго време. Усетиха корема ми. Разговарях:

- Контракции?
- Слаба.
- Водите ги няма?
- Все още не.
- Стимулиране?
- Нека почакаме. Самият той трябва.
- Врат?
- Пет сантиметра.
- Защо не раждаме?!

И всички ме погледнаха.

Хълцах и се чувствах засрамен. Да, дойдох тук да раждам. Но нямам идея защо не раждам! И не ме гледайте така!

Хълцнах отново и след това усетих как се разстила топла локва под мен.

Тя се изплаши и изкрещя:

Те се приближиха до мен, почувстваха стомаха ми, похвалиха ме и си тръгнаха.

Минута по-късно дойде акушерката, смени ми чаршафа и седна до мен:

Тя пита, но се усмихва. Много смешно. От него не тече вода ...

Отговарям честно. И тогава започнах да удрям, сякаш изстинал.

- Утре ще тичаш. Наденичка по коридора.

Отворих уста, за да отговоря на нещо, и тогава си поех дъх: вълна от болка премина през целия гръбначен стълб, стигна до коленете ми и започна да утихва.
СИНЪТ беше решен да се роди преди полунощ.

Три часа по-късно лежах на диван, мокър от пот, през пурпурен воал от болка видях само ухапаните си ръце, нечии студени пръсти премахваха залепналата коса от лицето ми и с всяка нова битка се извивах.

Някой ме обърна настрани и ми даде шанс.

В краката си видях три момичета-трениращи, които без интерес погледнаха някъде между краката ми и тихо заговориха:

- Ще се счупи ...
- Не.
- Залагаме?
- аз няма.
- Главата ми се изкачва ...
- Трябва да се обадя на Елена Анатолиевна ...

Главата се изкачва ?! Вече ?! Където?!

Ръцете неволно се опънаха под стомаха, но веднага бяха засечени наполовина:

- Какво правиш? Къде достигаш с ръце? Ще донесете инфекцията!

Вторият дъх се отвори. Докато издишвам, бързо питам:

- Какъв цвят коса?
- Тъмно. Трудно се вижда.
- А очите? Очите се виждат?

Докторът дойде. Аз също погледнах. На главата и на часовника. Тогава тя протегна ръка:

Вече нищо не виждам. Очите бодат от пот, косата пълзи в устата. Загубих фибичката някъде зад дивана. Натискам толкова силно, че гръбначният ми стълб се пука. Чувам как се пропуква.

- Хайде, хайде още по-силно! Спри се! Всичко! Не натискайте! На когото тя каза - не натискайте! Главата е навън, сега малкото тяло трябва да се роди от само себе си. Дишайте, дишайте дълбоко и не натискайте, иначе ще се счупите ...

Не натискайте. Сякаш мога да го контролирам. Но аз опитвам. Дишам като парен локомотив на Черепанови във възход.

Такъв странен звук ... Сякаш парче суров черен дроб е изпуснато на пода.

И - празнота вътре. И стана възможно да се диша. Затворих очи и усетих, че ми слагат нещо на корема.

Топло. Мокро. Хлъзгав. И жив. И ще ПРИЛУЧАВА!

Отварям очи ... Протегам ръце. Покривам с длани малко, течно, като тяло на жаба ...

СИН ... Това е МОЯТ СИН!

Чувствам как сърцето му бие в стомаха ми.

Някой внимателно отстранява ръцете ми и пита:

- Натиснете се още веднъж, момиче ... Точно сега, мястото на детето ще излезе, ще видим, че всичко е чисто, за да не остане нищо вътре, ще измием бебето и ще ви дадем.

Бутам. Нещо лесно се плъзга.

Половин минута по-късно чувам детски плач. Обръщам глава надясно: над мен стои лекар. Не виждам лицето му - то е зад превръзката. Виждам очи. Бръчките преминават встрани с лъчи:

- Е, виж, мамо, кой имаме тук?

Гледам с всичките си очи. Кървава усмивка разкъсва сухи, напукани устни ...

Изгубен, гледам бръчките и издишвам:

Внимателно слагат СИН на стомаха ми.

СИНЪТ пълзи до гърдите ми и плаче малко.

Прегръщам собствения си човечец, страхувайки се да го смачкам.

Сълзите падат по брадичката и по върха на главата на сина. Целувам го по главата и ридая:

- СИН ... СИН мой ... Син мой, кръвта ми, малката ми радост ... Моята . Само моята ... Най-красивата, най-обичаната ... Моята Андрюшка!

Името изскочи само по себе си. Защо изведнъж Андрюша? Искаха Никита ...

Но вижте: какъв е Никита? Не прилича на Никита. Това е Андрюшка!

Чаках те, СИН. Много те чаках. Имаш дом, хлапе. Има малка кошара и жълто гърне. Има количка и играчки. Баща ти, баба и дядо ти живеят там. Има топло одеяло и нощна лампа. Там ще ти хареса, СИН ...

Часовникът е точно полунощ.

Притискам до ухото си парче от държавна пластмаса, което мирише на лекарства, облизвам устни и шепнешком казвам:

- Папа Вова ... Имаме СИН от половин час! Той е малък, красив и се казва Андрюша. Сгрешихме, татко ... Това не е Никита. Това е Андрюша. Нашият син!