Измами съдбата

Няколко години работех като акушерка в родилен дом. Много пъти съм виждал майки да изоставят децата си. Всеки път се опитвах да ги убедя. Опитах се да им обясня, че е голямо щастие да имаш дете. Струваше ми се, че на света няма такава причина, поради която да оставите детето си. Но една жена, която се отрече от малката си дъщеря, ми разказа тази история:

- Не искам да я напускам. Не искам. Но не мога да я приема за нейно добро. Преди много години, когато бях на 18, срещнах един тип. Костя беше много свестен, от добро семейство, и също красив мъж. Влюбих се в него без памет. Оказа се взаимно. Скоро започнахме да ходим навсякъде и навсякъде заедно. Минувачите често се обръщаха след нас. Някои гледаха със завист, а други, напротив, с усмивка. Същата вечер се разхождахме с него в парка. Към нас вървеше циганка. Минавайки покрай нас, тя се обърна рязко към мен и каза:
- Всичките ви деца ще умрат. Съдбата е.
Обръщайки се също толкова рязко, тя се отдалечи с бърза крачка.
Не обърнах внимание на думите й. Цигани - какво да вземем от тях? Винаги са странни. Само се засмяхме на тези думи и бързо забравихме.
Изминаха 2 години от този инцидент. С Костя се оженихме и много скоро се роди синът ни. Нарекоха го Сергей, по името на покойния ми дядо. Сережа е израснал крехък и слаб от детството си. Често боледуваше. В детската градина той постоянно се обиждаше. Нямаше ден, в който Сережа да се прибираше без натъртвания. Учителите казаха, че не могат да направят нищо, връстниците му просто го презират.
В онази съдбоносна вечер седях в кухнята и четях книга. Серьожа играеше в хола. Костя се обади и каза, че ще закъснее на работа. Вкъщи бяхме само аз и синът ми. Изведнъж чух трясъка и писъка на Сережа. Едва помня момента, в който попаднах в хола, помня едно - дивия ужас, който ме обзе тогава. Почувствах, че се е случило нещо непоправимо. Когато нахлух в хола, пред очите ми се появи непоносима картина: синът ми лежеше на пода с разперени ръце. Под главата му имаше локва кръв ... Веднага извиках линейка, но беше късно. Синът ми падна и удари главата си в ъгъла на масата. Спомням си, че тогава бях в истерия. Ние с Костя едва оцеляхме след смъртта на Сережа.

Изминаха пет години от онзи съдбоносен ден. Отново забременях. Лекарите са определили, че ще има момиче. След още седем месеца се роди дъщеря ми. Но лекарите й произнесоха присъда - вродено сърдечно заболяване с усложнения. Живейте максимум три месеца. Тя не е живяла дори две, тя е починала от сърдечен арест. Ние с Костя не можахме да намерим място за себе си от мъка. И тогава си спомних онази циганка и нейните думи. Не можех да повярвам. Исках дете, наистина исках дете. Но как мога да живея спокойно с мисълта, че всичките ми деца ще умрат. Тогава ясно реших за себе си - ако имам друго дете, тогава ще се отрека от него. Може би мога да изневеря на съдбата и той ще оцелее.
И една година по-късно Бог ми даде още едно дете. Отново забременях. През цялата си бременност се молех на Господ всичко да е наред. Страхувах се да родя. Кой знае какво може да се случи? Тя роди тежко. Дъщерята се роди полумъртва. Пъпната връв се уви около врата и почти я удуши. Но или Господ Бог спаси дъщеря ми, или Ангела Пазител, но тя оцеля. Лекарите казват, че е чудо. След раждането веднага написах отказ за детето. Дълго време Костя не можеше да се примири с факта, че дадох дъщеря си. Не дай боже, тя израсна здрава и всичко й се получи.
Понякога бях склонен да мисля, че това са случайности, но когато става въпрос за собственото ми дете, няма да рискувам и ще направя всичко, за да заблудя съдбата и то оцеля ".

Когато жената ми разказа тази история, по бузите й потекоха сълзи. Тази история ме порази до основи. Извинете, ако нещо не е наред.