Два дни в американска болница

Автори: el20

И така, отново животът реши, че отдавна не ми изпраща изпитания. Реших, че някак съм твърде здрав или не съм достатъчно болен. Веднъж почувствах болка в сърцето си, вечер болката се усили, продължи цял следващ ден, а през нощта стискаше бедното ми сърце с горещи клещи и отново си помислих: „Добре, това е, тръба. Страшно е да се мисли какво ще се случи с котката ".

Имам проблем котка. Той е разглезен и толкова силно привързан към мен, че в мое отсъствие се сгушва под леглото и не си тръгва, докато не се върна. Той има вирус на котешка имунна недостатъчност, поради което е некастрирана девствена. Не е чудно, че той маркира всяка територия, в която живее. И поради неизразходваните си хормони, дори една капка от неговите следи оставя остра, постоянна миризма. Би било добре, ако той пръскаше като други котки, но моята котка, очевидно мислейки си, защо да се занимава с дреболии, просто сяда на местата, които особено харесва, и не става, докато не остави огромна локва там. След това се използва цялата удобна химия. Търкам, драскам, търкам отново и пак драскам, като непрекъснато се карам на котката с „любезна тиха дума“, на което той отговаря с нагло съскане.
Когато ми се струва, че няма спомени от тази миризма, котката идва на това място, подсмърча, след това се обръща към мен, с израз на пълно блаженство на лицето си. Очите му са присвити до мостчето на носа, устата му е полуотворена и целият му външен вид предполага, че по света няма по-добър аромат за него от собствените му белези. И осъзнавам с ужас, че колкото и да се търкам, миризмата остана, което означава, че котката ми определено ще се върне, за да я укрепи. Един мой приятел го нарича „парфюмер“. Поради всички тези причини, въпреки неговата интелигентност и неоспорима красота, едва ли някой би искал да се грижи за него, ако нещо се случи с мен.

Въпреки това оцелях до сутринта. След като се срещнахме, както обикновено, с моя приятел от Естония по скайп, заедно диагностицирахме инфаркт. Естонецът ми е приятел. Той живее в Естония, но има само една четвърт от естонската кръв и прилича малко на китайски. Когато го попитах откъде има такива наклонени очи, той, без повече думи, обвини всичко за татаро-монголското иго. Започнах да се съмнявам и реших, че в семейството му има някаква тайна. Възможно свързано с китайците. Естонецът беше в щатите преди 13 години, срещнахме се веднъж, но се сприятелихме дълго време. "Срещаме се" по Skype почти всеки ден и сме наясно с всички основни събития в живота един на друг.

Тъй като стана невъзможно да се справя с болката, трябваше да отида в болницата.
Този път не трябваше да чакам 4-5 часа, взеха ме доста бързо, симптомите наистина приличаха на инфаркт. Заведоха ме в отделението, свързаха проводници, кислород и т.н. Медицински сестри, медицински сестри, техници и друг персонал се разхождаха наоколо. Веселата сестра се втурна и приготви спринцовка.

- Какво ще убодете? - попитах предпазливо, не по слух знаейки за методите на американските болници.
- Да, обезболяващо - отговори сестрата и добави небрежно: - Не се притеснявайте!
- Лекарство? Не искам наркотик. Не инжектирайте.
- Не, не е наркотик. Не се притеснявайте - излъга сестрата, инжектирайки морфин във вената ми.
Горяща болка стисна ръката ми.
- Ти ме инжектира там! Боли, изгаря!
- Да, това лекарство беше в хладилника. Просто е ледено - изпъшка сестрата. И добави:
- Не се безпокой!
Болката в ръката ми започна да отшумява, но усетих, че гърлото ми е запушено и все по-трудно дишах. Започнах да отварям уста като голяма риба, безмилостно изхвърлена на брега. Шкафът започна да се върти бавно.
- Какво ми направи? - прокряках аз.
- Да, случва се - отговори веселата медицинска сестра. „Не се притеснявай“, долетя гласът му от някъде далеч.
Кабинетът препускаше около мен с неистови скокове, набирайки скорост. Стана напълно невъзможно да се диша и аз се опитах да отворя устата си още по-широко, рискувайки да се счупи.
- Защо така си отваряш устата? Някак твърде много. - предупреди сестрата, напразно с надеждата да чуе от мен дори дума.
Хриптях, опитвайки се да не обръщам внимание на офиса, който се втурваше около мен.
- Ров - проблясна през главата ми, - нищо. те се самоубиха, те самите ще се съживят - помислих си, като си спомних, че в американските болници, ако знаят как, то само за да върнат към живот измъчените си пациенти.

Събудих се от факта, че сестра със спринцовка се въртеше около мен, очевидно вече ми инжектираше нещо. Веселата медицинска сестра, която много исках да почукам, ако имах сили да го направя, не беше наблизо.
- Е, по-лесно ли ти е? - попита сестрата.
- За, - отговорих със слаб глас. - По отношение на състоянието, в което влязох - не, но по отношение на това, което направи тук с мен - е по-добре.
- Това е добре - въпреки всичко сестрата беше във възторг.
Докато си мислех как да отговоря на забележката й, тя отлетя. Вместо това влезе лекарят.
- Ами как се чувстваш?
- Да, как да кажа. - отговорих неясно.
- Това е добре! - също така не е ясно защо лекарят е бил доволен. - Не можем да ви отпишем. И все пак, каквото и да се каже, болката излъчва под лопатката и в лявата ръка и това са опасни симптоми. Останете с нас, ще ви наблюдаваме, а утре кардиолог ще ви види.
- Страшно ми е зле и главата ме боли!

- И колко дълго?
- Да, след като ми инжектирахте нещо гадно!
- А-а-а - измъкна лекарят, - морфин. Ами това се случва при прием на морфин.
- Морфин ?! Помолих те да не ми инжектираш наркотици.
- Е, не очаквахме такава реакция.
- Чаках! И тя помоли да не работи усилено!
- Е, сега по-добре ли е? Това е добре.

Докторът избягал и на негово място пристигнал здрав мъж със силен глас и бурен смях. Така и не разбрах кой е и какви са неговите функции. Той ми разказа как е служил във Виетнам, доволен е от резултатите от теста ми, оправи кислородната тръба, която се опитвах да изхвърля.

- Остави я - помоли той, - тя беше прикачена към теб, защото се задушаваш.
- Така че вече не се задушавам, само ми прилошава, - възразих аз, - задушавах се от морфина ви.
Харесах този човек, историите му бяха интересни и щях да взема активно участие в разговора, но лулата беше по пътя ми.
- Да, разбирам - съгласи се мъжът, - но имате подозрение за инфаркт.
- Всички ми казвате, че нормална кардиограма.
- Да, - зарадва се човекът, - като цяло всичките ви тестове са добри. Просто си някак необичайно здрав!

Бях малко объркан от това твърдение, неспособен да разбера защо боли толкова много, ако съм толкова здрав. Тогава дойде санитар с кал, усмихвайки се щастливо, по американски, с всичките 32 зъба и възкликна, сякаш двамата с него сме приятели от детството, дълги години разделени от съдбата и накрая се срещнахме:
- О Здравей! Как си Добре, надявам се. толкова съм щастлив.
Мислейки, отговорих:
- Здравейте.
- Сега ще ви прехвърлим и ще ви отведем в отделението. Колко се радвам, че се чувстваш по-добре. Без да отговоря на ентусиазма на санитара, аз се опитах да стана, но както санитарят, така и ветеранът от войната във Виетнам, ловко грабвайки листа, бързо ме хвърлиха на камината.
Щастливият санитар ме заведе в отделението.

Това беше отделение за двама. Моето легло стоеше на входа, а до мен, зад параван, една жена изстена и несериозно поиска морфин. Срещу леглата имаше багажник с различни медицински вещици, а на стената висеше дъска, на която медицинска сестра пишеше имената на нашите лекари и предписаните за нас процедури. Не знам какво ще кажете за процедурите, но защо имената на лекарите бяха написани, не разбрах, защото при нас дойдоха съвсем други лекари. Почувствах се зле. Все повече ми прилошаваше. Оплаках се на медицинска сестра, която почти през цялото време беше в отделението.
- Добре, каза тя, аз ще се погрижа за това. Но нито след 15 минути, нито след половин час нищо не се промени. Обърнах се към нея още няколко пъти и отново чух обещание да се погрижа за това. Може би тя не разбира значението на тази дума, помислих си и се изразих по-категорично:
- Сега ще повърна - казах, - точно сега! Сестрата ме погледна и не каза нищо, продължавайки да се занимава с бизнеса си. След това пълзех от леглото и, размахвайки морфин от една страна на друга, все пак стигнах до тоалетната. Излизайки от тоалетната, се наведех към мивката, за да си измия ръцете и да изплакна устата си. Не исках да слизам от мивката. Морфинът бушуваше вътре, преобръщайки вътрешността ми.
„Няма да стигна до леглото - помислих си аз, - и какъв е смисълът?“
Държейки се за всичко, което ми се изпречи, усърдно се обърнах и отново проникнах в тоалетната. Когато конвулсивно се вкопчих в прага, извадих тялото си от тоалетната, сестра вече ме чакаше. Хванала ме упорито за ръката, тя се опита да ме изтегли до леглото. Отбивайки се с цялата си мизерна сила, отново паднах на мивката. Не разбират ли, че човек просто трябва да изплакне устата си, след като я е обърнал отвътре? Не трябва ли да си миете ръцете, ръцете? - Мислех. Сестрата ме отлепи от мивката и ме дръпна към леглото.
- Сега се чувстваш зле, - по някаква причина, каза тя с укор, - и хората там искат морфин!
Тя погледна екрана, зад който стенеше моят съсед. Погледнах и екрана и казах:
- Е, може би й помага, но аз съм алергичен към вашите лекарства и веднага казах за това. - Все още се обидих, че вместо да бъда излекуван, бях поставен в състояние много по-лошо, отколкото беше преди. През цялото това време млади стажанти, лекари, други медицински сестри и техници продължиха да ме посещават. Всички бяха силно доволни, че се чувствам по-добре след морфин.
- Разбира се, не се задавям - уточних, - но съм много болен. И всъщност не дойдох при вас с това.
- Да - всички бяха изненадани и задълбаха във вестниците. Веднага ми казаха, че кардиограмата е добра и най-вероятно нямам инфаркт.
- Но ме боли ужасно! - възкликнах и вероятно някой се вдъхнови и ми предписа леко облекчаване на болката, но разбрах за това едва след като, неспособен да устоя на болката, се обърнах към медицинската сестра:
- Е, направете нещо! Болката е непоносима!
Сестрата погледна картата ми и каза:
- О, тук са ти дали болкоуспокояващи. Сега ще ти дам хапчета.
Замръзнах от изненада и след това попитах:
- Може би са ми написали нещо друго, така че поне ще кажете.
- Е, да - съгласи се сестрата, - имаш много неща.
- Истина? - Бях изненадан - и къде е?
- Е, вие се отказвате от всичко - отговори сестрата.
- Аз - Изненадах се отново, - кога отказах? Никой не ми обяви списъка. Отказвам наркотици, така че все пак ме инжектирахте. Като заблуждаваш начин.
Сестрата ме погледна и, игнорирайки оплакванията ми, попита:
- Е, значи ще вземете болкоуспокояващи?
- Разбира се!
- И антиеметик?
- Не, няма. В противен случай след антиеметика ви ще имам други проблеми. Морфинът ще излезе и ще си отиде сам.

Тук трябва да се каже, че в Америка се лекуват симптомите, а не самата болест. Няма смисъл да се излекува човек напълно. Никой не се интересува от загуба на клиент: нито лекарите, нито застрахователната или фармацевтичната компания. Този принцип присъства във всичко. Пътищата са разположени така, че в близко бъдеще да бъде възможно да се ремонтират и да се печелят пари отново. Колата ви ще бъде ремонтирана за вас, но така че скоро да се върнете в автосервиза с друг проблем, като осигурите на механиците хляб и масло. Ако има възможност да забавите делото си, тогава вашият адвокат ще го забави по такъв начин, че да извлече повече пари от вас. Те също лекуват. Американските болници дори няма да ви поставят диагноза. Но от друга страна, те силно препоръчват да посетите лекар, прикрепен към тази болница, за да може той да установи диагноза и да продължи лечението. И лечението трябва да продължи, защото никой няма да ви излекува. Кой освен вас се възползва от него? На всеки.

На следващия ден, след преглед от кардиолог, бях изписана. Диагнозата така и не беше поставена, но те силно ме посъветваха да започна лечение с кардиолог, назначен в тази болница. Представената ми сметка блесна с нули. След като прочетох инструкциите за предписаното болкоуспокояващо, се оказа, че може да причини инфаркт. Чудя се от какво са се ръководили лекарите, когато са предписвали точно това лекарство на пациент, за който се подозира инфаркт? Може би са искали да ускорят следващото ми посещение при тях или просто са искали да изяснят ситуацията: сега диагнозата не е ясна, инфарктът не е потвърден, но той ще изпие нашето лекарство и всичко ще стане ясно веднага, и няма да е необходимо да се напрягате с диагнозата.

Между другото, съученикът ми лекар ме диагностицира дистанционно. Имах класическа картина на междуребрената невралгия. Страдах от адски болки цели три месеца, но не отидох на местни лекари. Просто от невинно желание да остане жив.