Колекция от книги за живопис и изкуство

За ученици в художествени училища

Съдържание:

Един от най-важните структурни елементи на картината е полутон. Е. Делакроа придава особено значение на полутона в творческата практика на художника и развива теорията за полутоните. Какво е полутон?

На първо място възниква мисълта, че това е нещо средно между светлината и сянката, тоест същото, което в теорията за светлосенката наричаме полутеня. Дидро казва: "Термините" тон "и" полутон ", които използваме, когато говорим за светлосенки, се използват и когато говорим за един и същи цвят.".

Когато обаче става въпрос само за градациите на светлосенки, терминът „полутон“ вместо „полутень“ се използва по-рядко през 19-ти век и много рядко в този смисъл се среща сред художниците от 20-ти век. "Semitone" в своето съдържание има допирни точки с понятието "penumbra", но като цяло това е различно понятие, свързано с рисуване с цвят. От многобройните забележки на Делакроа за полутоновете може да се заключи, че полутон е като цветен препарат, полуготов цвят, който се моделира чрез изсветляване в частта, обърната към светлината, и потъмняване в противоположната част, запазвайки се непокътнат до една или друга степен между тях на две части. По този начин средният тон наистина прилича на полусенчето, което е и средата между осветената част и засенчената част. За една от творбите на П. Рубенс Е. Делакруа отбелязва: „Подрисуването е съвсем откровено направено в полутонове, а върху него се наслагват светли и тъмни парчета с много смели щрихи, рисувани много плътно, особено на светли места“. На друго място Делакруа пише: „. твърде много светлина и твърде широко разпространени планове водят до липса на средни тонове и следователно до отслабване на цвета. ". По този начин полутонът се счита за основен носител на цветност или подходящ цвят на предметите. Наистина, представете си синя топка. Осветената му страна ще бъде светло синя, а засенчената страна ще бъде тъмно синя и обикновено оцветена с рефлекси. Истинският му цвят се оказва скрит от нас и следователно наличието на някаква средна зона в обекта, разположена между осветените и засенчени части, предполага наличието на по-голям цвят. На снимката трябва да има достатъчно места, които да не са твърде тъмни, тъй като именно в полутона обективният или локален цвят на обекта намира най-пълния израз. Полутонът обаче като носител на местния цвят принадлежи не само на частите от средното осветление; добрите колористи го държат както на светло, така и на сянка.