История в историите

Църковна схизма

Кръщението на Асколд над Рус се е случило в много напрегнат момент от историята на християнството: остра конфронтация между Запада и Изтока. Някои различия в рамките на Вселенската църква започват да се проявяват от самото начало на нейното създаване. Някои от тях бяха породени от чисто теоретични, догматични проблеми и бяха наречени ереси; други - въпроси за църковната организация и управление, те бяха наречени схизма (т.е. схизма). Вселенският събор е смятан за върховен съдия.

С течение на времето ставаше все по-трудно да се намери начин за взаимно разбирателство. Последният (седми) събор, който е признат както от западната, така и от източната църква, се състоя през 787г.

Противоречията, довели до голямата схизма, се отнасяха както до догмата, така и до правителството. По този начин и двамата бяха ерес и разкол. Теоретичните несъответствия се отнасяха до второстепенни въпроси. По-сериозни от историческа гледна точка са организационните проблеми, породени от претенциите на римския епископ (папа) за надмощие над останалите епархии. Въпреки факта, че ранното християнство провъзгласява Рим за „голямата блудница“, Престолът на Св. Петра в очите на Ейкумена изпитваше благоговение към универсалния център. Средновековието не се отказва от древната традиция и се стреми да я постави в свои услуги; реалният ход на историческите събития като че ли упълномощава Римската епархия да претендира за ролята на наследница на бившата империя, пометена от варварски нашествия.

Появата на първите епископски (апостолски) престоли през 1 век. н. д. определя организационната структура на Вселенската църква. Рим - резиденцията на Св. Петър (считан за пръв сред апостолите) - още на ранен етап започва да проявява изразена тенденция към господство. Съвсем различно беше положението на Константинополския престол, който, както беше отбелязано по-горе, изобщо не беше включен в списъка на апостолите. Възходът на Константинопол започва едва през първата половина на 4 век. Епископската катедра се появи тук по-късно, но именно в Константинопол християнството се превърна в държавна религия и именно този млад град се противопостави на стария, езически и най-важното Рим, разрушен от варварите.

Фактическата зависимост на Константинополската патриаршия от държавата изигра фатална роля за нейното развитие. Императорите били склонни към ерес, така че историята на гръцката църква се превърнала в история на ожесточена борба срещу множество отклонения, в повечето случаи провокирани от цивилната власт. По това време Рим, заобиколен от езичество или арианство и освен това свободен от диктата на държавния деспотизъм, може да се гордее с идеологическа непоколебимост и лоялност към християнството. Всъщност възникналите дискусии между Запада и Изтока по правило завършваха с победата на Престола на Св. Петър, което допринесе за появата на догмата за безпогрешността на римския първосвещеник.

Противоречията, натрупани през вековете, се задълбочават особено в началото на 9 век. Все още не е установено преброяването на догматичните различия. Патриарх Фотий например посочи 10 противоречиви тези. Михаил Керуларий (в чийто понтификат имаше окончателно прекъсване) - 20. Някои по-късни идеолози доведоха броя на дискусионните тези до фантастична цифра (250 и т.н.). Очевидно самите богослови не са могли да установят какво точно се счита за несъответствие и кое не.

Основната разлика, която провокира разкъсването между Рим и Константинопол, беше формулировката на вероизповеданието (кредо) - в частта, която се отнася до излъчването на светия дух. Православната църква признава освобождаването на Светия Дух само от Бог Отец („Светият Дух излиза от бащата и е изпратен от сина“). Католицизмът твърди, че еманацията също идва от Бог Син. Във формулата, одобрена от първия събор в Никея и потвърдена от втория константинополски събор, е въведена думата „filioque“ („и син“). Осъден от папа Лъв, той обаче е одобрен от Аахенския съвет на западните епископи през 809 г. Именно този проблем служи като основна тема на разгорещени дискусии между Рим и Константинопол през 9 век.

По-късно към фундаменталните теоретични несъответствия се присъединиха: догмата за непорочното зачатие на Богородица, доктрината за „свръхзадължителните“ актове (последното се свързва с идеята за чистилището и институцията на индулгенциите), тезата за безквасния хляб и др. Но чисто догматичните противоречия, разбира се, служеха само като параван, зад който се криеха жизненоважни проблеми.

Иконоборството във Византия нанася сериозен удар по престижа на Източната църква и по този начин допринася за възхода на Рим. Привържениците на православието (Федор Студит и други) се навеждат към престола на Св. Петър и бяха готови да признаят приоритета на последния в делата на Вселенската църква. След окончателното поражение на иконоборството (848 г.) ситуацията се промени радикално.

През 859 г. Фотий, блестящо образован човек, талантлив философ, писател и богослов, както и опитен политик и държавник, се възкачва на патриаршеския престол в Константинопол. Преди да влезе в най-високото църковно ниво, той е бил протоспафарий и личен секретар на императора. Той е избран от съвет на епископите, който сваля и анатемизира предшественика на Фотий Игнатий, представител на реакционните кръгове на византийското духовенство.

Поддръжниците на Игнатий не сложиха оръжие и потърсиха подкрепа в Рим. През 861 г. се провежда събор, в който участват папските легати. То потвърждава избора на Фотий и отлъчването на неговия предшественик. Пострадалият обаче, вярвайки, че всички средства са добри в това състезание, показа готовността си да признае официално върховенството на римския епископ. Новият събор през 863 г. обявява за невалидно решението на събора от 861 г., отлъчва неговите участници, лишава Фотий от престола и възстановява прерогативите на Игнатий. Това решение обаче остана на хартия.

Освен това борбата ескалира във връзка с българските дела. Християнството в България е въведено през 864 г. под егидата на Константинопол. През 866 г. цар Борис се обърна към папата с молба да изпрати епископи, което той направи с голямо желание. Новодошлите започнаха да въвеждат католически обреди в страната; имаше сериозна заплаха от преминаването на страната към Римската епархия. През 867 г. Фотий свиква нов събор, който обявява самия папа за свален и се обръща към император Луи II с искане за незабавно изпълнение на това решение.

Трудно е да се прецени как ще се развият събитията по-нататък, но през същата година византийският император Михаил III е убит и неговият убиец Василий Македонин се възкачва на трона. Той незабавно извади Фотий от амвона и върна Игнатий. През 869 г. се събира нов събор, който осъжда Фотий и решението на събора през 867 г. Той обаче не е представителен и решенията му не се изпълняват от никой епископ. Резултатите се оказаха противоположни на очакваните от организаторите на катедралата: вместо да подчинят Източната църква на Рим, те предизвикаха силна съпротива, която дори официалните кръгове, оглавявани от Игнатий, не можеха да пренебрегнат. Фотий се върнал в Константинопол; патриархът рязко промени отношението си към него, като назначи бивш съперник за свой наследник.

След смъртта на Игнатий папа Йоан VIII решава да направи компромис. Той се съгласи да признае Фотий за патриарх - при условие, че това ще бъде възприето като проява на папската воля. Римските легати пристигнали в Константинопол, но им бил предложен ултиматум да анатематизират събора от 869 г. и да осъдят "filioque". Объркани, те изпълниха това изискване, за което заедно с Фотий бяха отлъчени от папата от църквата. Това беше последното избухване на конфронтация. Въпросът не стигна до окончателно разделение. След смъртта на Фотий противоречията отслабват и в продължение на 150 години съществува единна Вселенска църква - поне формално.

Предишна глава Съдържание Следваща глава