Какво е мъчение?

Авторът благодари на Обществения център за реформа на наказателното правосъдие за помощта при създаването на материала

На 100% съм сигурен, че най-многонационалното място у нас е затвор. Бях там, живеех там и, както се казва сред затворниците, аз съм отговорен за думите си. Арменци и азербайджанци, чеченци и руснаци, грузинци и абхазци, евреи и фашисти, комунисти и некомунисти, воюващи помежду си на телевизионните екрани, мирно съжителстват помежду си, независимо от враждата между техните политически лидери и идейни вдъхновители.

Някои хора, опитвайки се да разберат как стоят нещата в щата, поглеждат зад оградата с бодлива тел. Ако там всичко е наред, значи като цяло всичко е наред. Предлагам ви да погледнете. В крайна сметка ние сме по-лоши от "някои" хора?

Експертите отбелязват следните характеристики на разглеждания проблем, които се провеждат в момента. Представители на всички нива на наказателното производство са наясно с широкото използване на изтезания, но вярват, че насилието на досъдебните етапи е неизбежно зло, без което би било невъзможно да се справим с настоящата вълна от престъпления. Казват, че полицията има незавидна работа, за да свърши мръсната, но необходима работа. Проучванията на общественото мнение показват, че мнозинството от анкетираните вярват, че полицията има право да използва насилие (поне в специални случаи), дори ако то е забранено от закона. Сред тези, които са посетили полицията, делът на тези, които са толерантни към насилието, е по-висок от средния. Много адвокати също повече или по-малко лоялно гледат на незаконни методи на лечение, дори по отношение на собствените си клиенти. Побоите и изтезанията са най-широко разпространени на етапа на „допроцесуално”, нерегистрирано задържане на заподозрени. Като правило те се срещат на ниво обикновени полицейски управления, отдели на вътрешните работи, специални сили (OMON, SOBR), когато провеждат мащабни военни операции за борба с организираната престъпност. Разследващите от прокуратурата използват изтезания много по-рядко от следователите от Министерството на вътрешните работи или разпитващите. В различни региони на Русия изтезанията често имат еднакви имена („слон“, „лястовица“, „плик“, „смърт на Бонивур“, „разпятие на Христос“ и др.) И подобни техники за екзекуция. Все по-често се използва така нареченото „квалифицирано изтезание“, което не оставя следи или видими наранявания по тялото на измъчвания човек (токови удари, удари с торбички с пясък, удари в точки на болка и т.н.). Характерът на изтезанията се промени по отношение на на цели и мотиви. Изнудването е широко разпространено. Често мъченията се използват за решаване на лични проблеми - сексуални, психологически, свързани с обслужване на търговски и криминални структури. Има редица случаи на немотивирани изтезания. Има единични епизоди, когато не само задържани, заподозрени и обвиняеми, но и свидетели и жертви са били подложени на тормоз.

Всички помним фразата на любимия филмов герой Жеглов: „Крадецът трябва да е в затвора“. Сега нека помислим за значението на афоризма. Оказва се странно нещо. Безобидна и безпогрешна на пръв поглед, крилата поговорка по същество отразява реалното ни отношение към случващото се. Формирали сме определени стереотипи на мислене. Дивото в цивилизованото общество се възприема от нас като нещо съвсем приемливо. Ако внимателно прочетете Наказателно-процесуалния кодекс, няма да е трудно да се уверите, че почти всяко лице, което е извършило престъпление, може да бъде арестувано. За следователя подобен обрат е много полезен. Не е необходимо да изписвате дневен ред, да уреждате срещи, да се измъчвате със съставяне на протоколи. Заподозреният седи в килията си и го оставя да седне. Това се влошава. И тъй като дори затворници, които веднага признават вината си, чакат присъдата в продължение на много месеци, тогава какво да кажем за упоритите. Следователят няма къде да бърза. Той е готов, в интерес на разследването, разбира се, да задържи човек в затвора, търсейки от него, при липса на други доказателства, „откровено признание“, доколкото прецени, че е необходимо. Една година може да бъде Повече е възможно. В зависимост от обстоятелствата. А съдът по правило е съпричастен към „интересите на разследването“ и взема решение за задържане на заподозрения. Срещал съм хора, които са прекарали повече от пет години в следствените арести (СИЗО) в очакване на присъдата си.

Сега предлагам да погледнем в килията на общия режим, където се намира преобладаващото мнозинство от разследваните. Няма да рисувам особено. Тази тема е в същото време толкова актуална и спекулативна, че читателят е наясно с обстоятелствата в живота на затворниците. Позволете ми само да ви напомня няколко подробности. Хората спят на три или четири смени и живеят в условия, които правят невъзможно да се поддържат чисти и поне относително пълни. В някои клетки на човек има средно по-малко от един квадратен метър. Когато навън е топло, в килията няма какво да се диша, стените стават влажни от изпаренията, хората припадат от задуха. Когато навън е горещо, някои хора спират да дишат в клетката и водата тече от стените на потоци. Това не е ли мъчение? Мисля, че ако престъпник бъде принудително настанен в автобус, претъпкан със същите престъпници за няколко години в тридесет градусова жега, това ще се нарече така и нищо друго. Независимо от личността и психологическите характеристики на конкретен човек.

Но страданието е различно. Възможно е от време на време да извадите „пътник“ от претъпкан автобус и да направите „плик“ от него. Измъченият е принуден да седне с прибрани под него крака, палачът пада отгоре и сплесква жертвата. След като човекът е фиксиран в това положение с въжета или колани и е оставен за дълго време. Когато жертвата загуби съзнание, тя се съживява чрез духане на гумена палка към бъбреците. Можете и на главата. Помните ли багажника, архаичен за началото на третото хилядолетие? Спомняте ли си Иван Грозни като разбърква въглища под котлите, в които се варят хората? Сега, мисля, запомнете „плика“. Искам да вярвам, че някой ден той ще стане история и постепенно ще бъде напълно забравен.

По време на престоя си в затвора, аз като творческа личност по природа водех нещо като дневник, записвайки всякакви наблюдения. Ето един от тях:

Единична камера. Човек, който не го е посетил, никога няма да разбере какво всъщност е самотата и тези, които са изпитали очарованието на продължителната изолация на собствената си кожа, едва ли ще искат да повторят това тъжно преживяване по собствена воля. След няколко дни мълчание започвате да пушите по-рядко. Съскането на цигара, тлееща в пръстите му, и пепелта, блъскаща се в циментовия под, оглушават. Мислите, препускащи през мозъка, звучат наоколо. Те се отразяват от стените и ехото, ноктите, с болка се забиват през ушите обратно в главата. Собственото дишане неочаквано разкрива хрипове от пушени бели дробове и думата „туберкулоза“ става натрапчива, причинявайки паника във всяка клетка на тялото, уморена от продължителна почивка и глад. Най-често тръбата идва точно там - в циментираните крипти, в които вместо Слънцето и Луната денонощно свети електрическа светлина. По-често хората се връщат оттам челно. Отначало изглеждат прозрачни и се смеят странно - само с устни. Или изобщо не се смеят. Това също се случва. Тези, които са по-силни в червата си, се събуждат за ден-два. Останалите продължават да се задръстват.

Днес на практика във всеки затвор и в много зони има специално обособени стаи за заразени с ХИВ хора, много от които са болни от открита туберкулоза. В края на срока човек се освобождава и свършва с нас. Ако това продължи, тогава в обозримо бъдеще ще се превърнем не само в най-престъпника, но и в най-болните хора на планетата Земя. Световната здравна организация на ООН обяви резистентната към лекарства туберкулоза за най-опасното инфекциозно заболяване на 21 век. Още днес можем да говорим за епидемия, която е много трудно да се спре. Курсът на лечение в Русия струва няколко хиляди долара. Малцина могат да намерят такива пари. А процентът на излекуване дори с помощта на нови лекарства е нисък. Този проблем е резултат от безумни политики, които се водят от десетилетия. Докато Русия не доведе населението на затворите до приемлив размер, няма да има изход от стария, все още тупик в ГУЛАГ. Сега у нас има 8-9 затворници на 1000 души. В Европа има един затворник на 1000 души. Затворническите ни стени се превърнаха в Великата китайска стена, цялата страна е препасана с тях. Нелепите амнистии не са в състояние да поправят ситуацията. И не си угаждайте с илюзията за неучастие в определени събития. Да се ​​обърнеш не означава да се скриеш. Туберкулозата е красноречиво напомняне на всички, че в живота няма непознати. Оградите с бодлива тел няма да спасят пръчките на Кох, отгледани зад решетките.

Всички помним наизуст поговорката за затвора и чантата, която е много важна за Русия. Всеки (с малки изключения) може лесно да се озове зад решетките. Затворите и лагерите са претъпкани със случайни хора, които понякога са наричани от професионални престъпници „пътници“ или „далечни“. Говорейки за изтезания, изобщо не е необходимо да се наслаждаваме на детайлите на конкретни патологични епизоди. За справедливост трябва да се каже, че не всички служители на органите на вътрешните работи са садисти, перверзници и подкупители. Мнозина остават до края обикновени мъже и жени, които добросъвестно си вършат работата. Именно те, заедно със затворниците, съставляват рискова група, ежедневно контактуват с пациенти с туберкулоза и следователно ежедневно са изложени на ужасната опасност от заразяване. Хиляди служители в затворите и лагерите, включително медицински персонал, се разболяват от туберкулоза всяка година. Законодателството може да се нарече подигравателно по своята същност, а самото арестуване и освен това участието в така наречената „правоприлагаща система“ може да се нарече изтезание. Отношението поражда отношение.